Жената държеше нещо в дясната си ръка. Нещо тънко. Изработено от метал с релефна дръжка и черно матово покритие. То бе дълго шейсетина и дебело два-три сантиметра. Телескопично. Лесно за носене, почти незабележимо под дрехите. Едно рязко движение на китката бе достатъчно, за да го приведе в действие. Върхът му завършваше с метално топче, концентриращо силата на удара. Действието му срещу стъкло, дърво и дори метал можеше да бъде разрушително. А срещу плът и кости — направо унищожително. Един удар в гърдите бе достатъчен да счупи няколко ребра. Един удар във врата можеше да бъде фатален. Или в слепоочието.
Жената отново замахна с палката. Целеше се в дясната му китка. Опитваше се да счупи ставата му. Да го накара да изпусне пистолета. Ричър се оказа по-бърз. Той с лекота се измъкна от обхвата на удара й. Макар и на косъм. Кръглият метален връх профуча във въздуха. Премина толкова близо до ръката му, че той усети резкия полъх. Телескопичната палка продължи пътя си към земята и върхът й се удари в бетона, при което изскочи бледосиня искра.
Ричър сграбчи китката на жената с лявата си ръка. И стисна силно. Пръстите му се забиха в плътта й, премазвайки мускули и сухожилия. Жената изпищя. Хватката й отслабна и палката изтрака на земята. Ричър я изрита настрани. Жената замахна към лицето му със свободната си ръка. Показалецът и средният бяха широко разтворени. Тя явно се опитваше да забие пръсти в очите му. Едновременно с това дясното й коляно се насочи към слабините му.
Ричър наведе рамо и се изстреля напред. Заби се право в гърдите на жената. Ударът бе силен. Жената политна назад, пометена сякаш от камион. Тя падна на земята и се плъзна назад сред облак от прах.
— Обърни се по корем! Ръцете на тила! — нареди Ричър.
Жената се закашля, но не помръдна.
Ричър вдигна пистолета.
— Опитвам се да измисля причина да не те застрелям, но трябва да призная, че не успявам.
Жената се претърколи по корем.
— Коя си ти? — попита Ричър.
— Името ми е Вероника Сансон — отвърна тя и кимна към тялото на другата жена. — А това е…
Жената вдигна дясната си ръка и прикри с нея лицето си така, че очите й останаха в сгъвката на лакътя. После не помръдна. Не дишаше. Не издаваше никакъв звук. Накрая вдигна ръка и я отпусна покрай тялото си. Очите й бяха зачервени. Тя примигна, за да прогони една сълза, и продължи:
— Това е сестра ми Роберта. Баща ни беше Морган Сансон.
Роберта и Вероника, помисли си Ричър. Роби и Рони. Две от четирите деца, която госпожа Сансон отвела в Израел след смъртта на съпруга си.
— В израелската армия ли сте служили? — попита той.
Вероника кимна.
— В специалните части, или по-точно, в Корпуса за бойно разузнаване.
— И сестра ти ли?
Вероника кимна отново.
— Дойдохме, за да отмъстим за баща си. Изслушай ме, моля те. Аз бях капитан. Също като теб. Моля те като офицер. Позволи ми да се изправя. Да ти обясня. Може би ще успеем…
— О, господи! — Сюзан Каслуга облещи очи и пребледня като платно. — Къде е? Какво направи с нея? След колко време ще избухне? Ти си военен! Трябва да направиш нещо!
— За какво говорите?
— Тези откачени сестри са направили бомба. Нещо самоделно. Граната, пристегната с ластик и потопена в бензин. Използваха я, за да ме принудят да им кажа името на Чарлс. Ще избухне всеки момент! Ще ни избие!
Ричър не остана очарован от чутото. Той бе виждал снимки от Виетнам. А там партизаните се промъкваха до паркираните американски джипове и пускаха в резервоарите им гранати, пристегнати с ластик. Така джиповете се превръщаха в мобилни бомби. Резултатите бяха страховити. Всички в автомобила загиваха. Той погледна Вероника и попита:
— Вярно ли е?
Тя вирна брадичка.
— Роберта го измисли. Нарече я дамоклева граната.
— Къде е?
— Ще ти покажа. Но при едно условие.
— Няма време за пазарлъци. Покажи ми бомбата!
— Избухне ли тя, и двамата сте мъртви. Няма да се спасите. Аз обаче лежа на земята. Може и да оцелея. Готова съм да поема риска. А ти?
— Какво ще кажеш да те застрелям в главата? Ще поемеш ли този риск?