Вероника изпищя. Изскочи на открито, претърколи се настрани и приклекна на едно коляно. В следващия миг насочи пистолета си в гърдите на Сюзан. Ричър видя колко напрегнати са сухожилията на китката й.
Той пристъпи напред и извика:
— Спри! Не го прави. Застреляш ли я, никой няма да чуе историята на баща ти.
Ричър прочете в погледа й, че няма никакво намерение да спре. Тя повдигна пистолета си с милиметър. Сухожилията й се изпънаха докрай. Ричър натисна спусъка. Това бе мишена, която не можеше да пропусне. Куршумът се заби в едното слепоочие и излезе през другото, като прекъсна цялата електрическа дейност в мозъка на Вероника. Всички сигнали към нервите й. Мускулите й се отпуснаха, тя се свлече и се просна на земята като огледален образ на своята сестра.
Ричър изрита пистолета далече от тялото й и провери за пулс, макар да осъзнаваше, че това е излишна формалност. Тя беше мъртва. Ричър отиде при Сюзан Каслуга и я развърза.
Изведнъж чу шум зад гърба си. Стъпки. Два чифта. Той се обърна с насочен пистолет, готов да открие огън.
— Свои! Не стреляй! — извика непознат мъжки глас. — Федерални агенти! Идваме да усилим охраната на министър Стаморан.
— Чисто! — отвърна Ричър.
Агентите излязоха на открито и замръзнаха на място в опит да обхванат помещението с поглед и да осмислят случилото се.
— Стаморан? — попита първият.
Ричър поклати глава.
— Предполагам, че ще трябва да си потърсите друг министър, когото да охранявате.
Сюзан Каслуга се изправи на крака. По лицето й се стичаха сълзи и тя полагаше огромни усилия да овладее гласа си.
— Мисля, че опасността премина. Бих искала да остана насаме със съпруга си поне за минута.
27
По някое време през нощта охраната добута в заседателната зала стар телевизор, монтиран на стойка на колелца.
Кристофър Бейглин го използва, за да завърши последната среща на работната група с видеозапис от снощната пресконференция в Белия дом.
Говорител е подходящо за целта мрачно изражение обяви смъртта на Стаморан. После зареди витиевати банални фрази, които не съдържаха почти никаква информация.
— Няма да се отърват. Много скоро ще започнат да ги атакуват с въпроси — обади се Смит.
— Единствената им надежда е ситуацията в Сърбия да се вложи — каза Ричър. — Лошите новини пренасочват медийния интерес като с вълшебна пръчица.
Кристофър Бейглин изключи телевизора.
— Прекарах по-голямата част от нощта в изучаване на снимки от местопрестъплението, доклади на съдебните лекари и на всички улики, до които успях да се добера. Кашата е голяма. Предполагам, че можем да определим случилото се като разказ за изкуплението. Или за падението. Или за нещо друго… честно казано, не знам какво. Някой друг може би ще успее да го формулира по-добре.
— Чарлс Стаморан олицетворява това падение — обади се отново Смит. — Тайната програма, която ръководил в Индия, а и на други места. Парите, които двамата с Притчард откраднали. Изтичането на газ, довело до смъртта на хиляда души. Мястото му е в ада!
— А какво можем да кажем за Морган Сансон? — попита Ричър.
— Личното му досие показва, че е бил добър човек — отвърна Бейглин. — Основната му грижа била сигурността на инсталациите, а не заплатата или повишенията. Канел се да разобличи корупцията в проекта, затова бил убит. Сансон не бил никакъв саботьор. И не се е самоубил. Аз лично се радвам, че светът научи истината.
— А дъщерите му? — попита Ричър. — Каква е тяхната присъда?
— Част от вината трябва да се поеме от екипа учени — каза Смит. — Ако Оуен Бък например бе реагирал навреме, вместо да се крие десетилетия наред, измъчван от угризения. Ако не бе дал на Роберта и Вероника нужната информация и не бе провокирал този техен безумен стремеж за отмъщение… Нещата можеха да се развият по съвсем различен начин.
— Оуен Бък — повтори Бейглин. — Той е съставил първоначалния списък, предполагам. Открихме го в джоба на Роберта. Но в него има нещо странно. Шест от имената са написани с един почерк, а две — със съвсем друг. Имате ли някакво обяснение?
— Никакво — отвърна Уолш.
Смит поклати глава. Ричър не каза нищо.
— Няма значение — заяви Бейглин. — Вероятно не е важно.
Когато срещата приключи, Смит предложи да пийнат по едно, но Ричър не виждаше смисъл да го правят. Поменът на Нилсън беше след ден или два, но той не изгаряше от желание да присъства. Ричър смяташе, че най-важен е начинът, по който се отнасяш към хората приживе. Отидат ли си от този свят, броят на чашите, които ще изпиеш, или на историите, които ще разкажеш, за да почетеш паметта им, нямат никакво значение. Затова той се върна в хотела. Възнамеряваше да си събере багажа, да остави на рецепцията ключовете от колата и да напусне града.