— Тази снимка е послужила като доказателство по време на процеса срещу вас заради изтичане на газ от „АмериКем“.
Каслуга отново погледна формулите на стената, но не каза нито дума.
— Същите симптоми. Същият газ. Не може да има никакво съмнение — продължи Ричър.
Тя взе първата снимка от 69-а.
— Къде я открихте?
— Аз разследвам — сви рамене Ричър. — Умея да намирам разни неща.
Тя обърна фотографията. На гърба й имаше печат с избледняло от времето синьо мастило. Тя го поднесе към очите си и впери поглед в буквите.
— Знак за авторски права… име… Спенсър Флеминг… и номер на пощенска кутия. Интересно.
— Не се опитвайте да го откриете. Само ще си изгубите времето. Той е на място, за което дори не подозирате.
Сюзан Каслуга стана, отиде до една библиотека и отвори шкафа в долната й част. Вътре имаше някаква машина. Шредер за документи. Тя пусне снимката вътре и затвори вратата на шкафа.
— Опа! Съжалявам!
— Това няма да ви помогне. Флеминг има копия.
— И какво ще направите? Ще ме арестувате? Ще изведете опечалената вдовица с белезници на ръцете? Желая ви успех!
Ричър стана от мястото си и отвърна:
— Няма да съм аз. Случаят не попада под моята юрисдикция. Ако служехте в армията, вече щяхте да бъдете в ареста. Следващата ми среща е с ФБР. Ще им предоставя всичко, с което разполагам. Не се съмнявам, че ще ви потърсят много скоро. Но първо исках да видя изражението ви.
28
Спенсър Флеминг седеше на пода, заобиколен от книги, документи, папки. Току-що бе взел душ, затова косата му се спускаше по-ниско върху раменете му от обичайното. Дрехите му бяха прани, в резултат на което ризата му изглеждаше по-светла, а по джинсите му имаше по-малко петна. Върху бюрото бе оставена чиния. В нея имаше сандвич, обилно гарниран с домати, чушки, червен лук и спанак. Любимата му комбинация. Обикновено. Рядко можеше да си я позволи, но сега всичко бе наред. Флеминг бе потънал в размисли и колебания. Назряваха промени. Той се надяваше нещата да се развият добре. Но преди небето да се проясни и да изгрее слънце, щеше да се разрази буря. Ричър не бе скрил това от него, когато го бе помолил за помощ. Флеминг трябваше да признае, че човек е далеч по-склонен да прояви смелост, когато не е сам.
Пощенският служител се оказа изненадващо упорит. Той не трепна пред заплахите, които Сюзан Каслуга отправи лично към него и работата му. Нито пък прояви интерес към подкупа, който тя му предложи. Той не отстъпи и милиметър, докато тя не забеляза фотографията в рамка, която служителят държеше зад гишето. На снимката се виждаха жена и две малки момчета, усмихнати и щастливи. Каслуга подхвърли, че двама от хората й лесно могат да открият триото от фотографията. И тогава с жената и децата могат да се случат доста неприятни неща. Едва тогава служителят промени отношението си към нея. Той мигом й продиктува адреса на Спенсър Флеминг. И дори я предупреди, че мястото, където Флеминг живее, е доста необичайно. Служителят не искаше тя да си помисли, че се опитва да я сплаши. Нищо подобно. Той не искаше тя да се върне и го заяви съвсем ясно.
Шофьорът на Сюзан Каслуга спря линкълна в края на алеята, която водеше към бившата психиатрична клиника, на същото място, на което шест дни по-рано бе паркирала Смит. Той изгаси двигателя и излезе от колата. Извади пистолета си. Останалите трима охранители го последваха също с извадени оръжия. Дамата излезе последна. Четиримата мъже я заобиколиха и впериха погледи в оградата. Над главите им бе надвиснал мрачен облак, който сякаш излъчваше някакво предупреждение. Ронещите се тухли и ръждивите метални капаци по прозорците като че ли крещяха: Бягайте, бягайте! Каслуга побутна мъжа пред себе си.
— Хайде! Какво чакате!
Охранителят направи отвори в оградата и тръгна към огромните дървени врати. Той носеше големи клещи секачи, с чиято помощ сряза катинара и събори ръждясалите му половини на земята. После двама от колегите му натиснаха здраво вратите, докато двете крила се отворят достатъчно, за да може между тях да се провре човек. През отвора проникна дневна светлина. Каслуга посочи следите от стъпки в прахта, покрила черно-белите плочки на пода.
— Насам! — каза тя. — Да вървим!
Четиримата охранители останаха плътно около нея, докато минаваха покрай съсипаното от времето бюро на рецепцията и под потъналия в прах полилей. Всички поеха към вътрешния двор. Тя посочи караваните в отсрещния край.
— Сигурно е в някоя от тях.
Завесите на прозорците в лявата каравана бяха спуснати, но вратата бе отворена. Каслуга нареди на единия охранител: