И с тази загадка, достойна за сфинкс, се унесох в сън.
11.
Малко преди втората утринна служба брат Алесандро, много точен, дойде в килията ми, усмихнат и щастлив като току-що ръкоположен послушник. Сигурно си мислеше, че не му се случва всеки ден някой учен мъж, дошъл от Рим, да споделя с него важни тайни, и бе решил да се наслади на този славен ден. И все пак ми се стори, че иска това да стане постепенно, сякаш се страхуваше да не се разочарова от бързото „разкритие“. Затова, дали от учтивост или за да се наслади по-дълго на удоволствието, че съм в ръцете му, монахът сметна, че ранната утрин е подходящо време за изповед; но разбира се, след като ме представи на останалата част от общността.
Часовникът на купола, строен от Браманте, отброи пет часа в мига, когато библиотекарят ме водеше към църквата, дърпайки ме в тъмното. Храмът, изграден в противоположния край на сградата с килиите, съвсем близо до библиотеката и до столовата, имаше правоъгълен кораб с не много големи размери, подобен на дуло свод, поддържан от гранитни колони, сякаш взети от римски мавзолей, и беше покрит от земята до тавана с фрески с геометрични мотиви, лъчисти кръгове и слънца. Всичко това бе доста претруфено за моя вкус.
Бяхме закъснели. Струпани пред централния олтар, братята от „Санта Мария“ вече отправяха благодарствена молитва към Бога под мъждивата светлина на два огромни свещника. Беше студено и парата, излизаща от устата на монасите, затулваше лицата им като гъста тайнствена мъгла. Двамата с Алесандро се приближихме до една от пиластрите на храма, откъдето можехме удобно да ги наблюдаваме.
— Онзи в ъгъла — прошепна библиотекарят, сочейки един слабоват монах с очи като бадеми и къдрава бяла коса — е абат Виченцо Бандело. Както го гледате, е много учен човек. От години се бори с францисканците и с тяхната идея за непорочното зачатие на Девата… Макар всъщност мнозина да смятат, че ще изгуби спора.
— Учил е теология?
— Разбира се — отвърна твърдо придружителят ми. — Мургавият момък вдясно от него, с дългия врат, е племенникът му Матео.
— Да, видях го.
— Всички смятат, че един ден ще се прослави като писател. А малко по-нататък, до вратата на сакристията, са братята Андреа, Джузепе, Лука и Якопо. Не са братя само в метафоричния смисъл, а са и деца от една майка.
Погледнах тези лица едно след друго и се помъчих да запомня имената им.
— Казахте, че малцина четат и пишат с лекота, нали? — подпитах аз.
Брат Алесандро не схвана целта на въпроса ми. Ако можеше да ми отговори точно, с един замах щях да отхвърля доста от заподозрените. По всичко личеше, че Прокобника е образован човек, обучен в много дисциплини, и чест посетител в двора на херцога. При сегашното положение смятах, че е много вероятно усилията ми за разкриването на ключа да се провалят — още ме болеше, че подходих така неумело към музикалната гатанка на Леонардо — и ако всичко свършеше зле, нямах друг изход, освен да открия автора с помощта на дедукцията. Или на късмета.
Библиотекарят огледа събралите се монаси, мъчейки се да си спомни какви са възможностите им да боравят с азбуката:
— Да видим… — замисли се той: — брат Джулелмо, готвачът, чете и рецитира поезия. Едноокият Бенедето дълги години е бил писар. Горкият монах изгубил окото си в предишния си манастир, в Кастелнуово, докато се опитвал да се спаси при нападение и да опази преписа на един молитвеник. Оттогава все му е криво. Роптае за всичко и каквото и да правим за него, все е недоволен.
— А детето?
— Вече ви казах, че Матео пише като ангел. Само на дванайсет години е, но е много будно и усърдно момче… Почакайте малко — библиотекарят се поколеба отново: — аз научих Адриано, Стефано, Никола и Джорджо да четат. Андреа и Джузепе също.
За секунди списъкът на заподозрените бе станал твърде голям. Трябваше да приложа друга стратегия.
— А кажете кой е онзи красив, висок и силен монах вляво? — попитах с любопитство.
— А! Това е Мауро Сфорца, гробарят. Винаги се крие зад някого от братята, като че ли се страхува да не го познаят.
— Сфорца ли?
— Да… Далечен братовчед на Мавъра. Преди време херцогът ни помоли да го приемем в манастира и да се държим с него, както с всеки друг. Изобщо не продумва. Винаги е такъв стреснат, какъвто го виждате, а злите езици говорят, че е заради онова, което стана с вуйчо му, Джан Галеацо.
— Джан Галеацо ли? — усетих аз да ме побиват тръпки. Искате да кажете Джан Галеацо Сфорца?