— Агустин Леире, отче.
Бандело току-що бе приключил с литургията за третия час под хилавото слънце, надвиснало над Паданската долина. Канеше се да се оттегли, за да подготви проповедта си за погребението на дона Беатриче, когато отидох при него. Не го направих съвсем несъзнателно. Нали брат Алесандро бе настоял да питам когото и да е от братята в общността за моята загадка? Нали точно той ме увери, че мога да получа добър отговор от монаха, от когото най-малко очаквам? А от кого го очаквах най-малко, ако не от абата?
Реших го малко след като се прибрах вкочанен в манастира и потърсих вътре топлинка. Съдбата реши да надникна в сакристията и отец Бандело да е там. Библиотекарят ме беше оставил сам. Току-що бе изчезнал под претекст, че слиза в кухнята да потърси някои неща за следващото ни обсъждане, и тогава разбрах, че моментът е подходящ.
Брат Виченцо Бандело беше сигурно на малко повече от шейсет години, със сбръчкано лице, нагънато като платно, свалено от мачтата, с мъжествена брадичка и с изключителната способност да издава с жестовете си всяко свое чувство. Беше още по-дребен, отколкото ми се стори в нощта, когато го видях в църквата. Сновеше трескаво от единия към другия шкаф с боядисани врати в сакристията, чудейки се кой от тях да затвори понапред…
— Кажете ми, отец Агустин — подхвърли той, докато прибираше потира и дискоса от последната литургия, — интересно ми е: каква ви е работата в Рим?
— На служба съм в Светата инквизиция.
— Да, да… И доколкото разбрах, в свободното от служебни задължения време обичате да разгадавате гатанки. Това е добре — усмихна се той, — значи ще се разберем.
— Точно за това бих искал да поговорим.
— Така ли?
Кимнах. Ако абатът беше такъв, какъвто ми го описа библиотекарят, може би присъствието на Прокобника в Милано не му бе убягнало. И все пак трябваше да бъда внимателен. Възможно беше и самият той да е писал анонимните писма, но да се бои да се разкрие, докато не се увери в истинските ми намерения. А можеше да стане и по-лошо: ако не знаеше за съществуването му и аз го осведомях, какво би му попречило да предупреди Мавъра?
— Кажете ми още нещо, отец Леире. Като любител на тайните сигурно не сте чували за изкуството за трениране на паметта, нали?
Бандело ми зададе този въпрос сякаш между другото, докато напразно се мъчех да разбера доколко е замесен в проблема с писмата. Сигурно бях твърде подозрителен. Всъщност за себе си включвах в списъка на заподозрените всеки монах, с когото се запознавах в „Санта Мария“. И брат Виченцо не правеше изключение. В интерес на истината, ако трябваше да избирам сред почти трийсетимата монаси, живеещи зад тези стени, то абатът бе човекът, който прилягаше най-много на профила на Прокобника. Не знам как не си дадохме сметка по-рано във Витания. Дори името му, Виченцо, беше със седем букви. Точно седем. Като седемте дяволски стиха Oculos ejus dinumera или седемте прозореца по южната фасада на църквата. Осъзнах тази подробност, докато наблюдавах колко ловко отваряше и затваряше вратички и шкафове за реликви в това помещение и как скри голяма връзка ключове в одеждите си. Абатът беше от малцината, които имаха достъп до плановете и проектите на херцога за „Санта Мария“, и може би единственият, който би използвал сигурната официална поща, за да праща писмата си в Рим.
— Е, какво? — настоя той още по-закачливо, както се бях замислил. — Чували ли сте за това изкуство или не сте?
Поклатих глава, мъчейки се да открия у него нещо, което да потвърди заключението ми.
— Е, жалко тогава! — продължи той. — Малцина знаят, че нашият орден е дал големи умове в тази достойна дисциплина.
— Никога не съм чувал за нея.
— И разбира се, не можете да знаете, че самият Цицерон споменава това изкуство в De Oratore и че в един още по-древен трактат, Ad Herennium, го разглежда подробно и ни предлага точната формула, по която човек може да си спомни след време всичко, което пожелае…
— Предлага ни? На доминиканците ли?
— Разбира се! От трийсет-четирийсет години много братя като мен са се посветили да го изучават, отец Леире. Нима самият вие, който работите ежедневно с важни книжа и документи, не сте мечтали да съхраните в паметта си някой текст, образ или име, спокоен, че никога повече няма да го търсите, защото вече знаете, че сте го запомнили завинаги?
— Разбира се. Но само най-привилегированите могат…
— И след като имате нужда от това в службата си — прекъсна ме той, — не сте ли се мъчили да проверите коя е най-добрата формула, за да постигнете подобно чудо? Древните, които не са имали възможност да правят копия на книги като нас, са измислили прекрасен начин: представяли са си „дворци на паметта“, в които трупат знанията си. И за това не сте чували, нали?