— Това е вашето гробище?
— Много повече от гробище. Това е преддверието ни към небето.
Бандело вече се бе спрял пред една огромна двукрила дървена порта. Изглеждаше много здрава и имаше желязна ключалка, в която абатът пъхна веднага един от ключовете, които носеше у себе си. Двамата с Бенедето се спогледахме. Пулсът ми се ускори: разбрах интуитивно, че тук е онова, което абатът искаше да ми покаже. Брат Алесандро ми бе посочил вече следата и аз, естествено, се подготвих за големия момент. Там вътре, в голямата зала точно под библиотеката, трябваше да се намира прочутата столова на „Санта Мария деле Грацие“, в която Леонардо бе забранил на монасите да влизат. Ако не се лъжех, това беше и причината за идването ми в Милано, и поводът, който бе подтикнал Прокобника да напише заплашителните си писма до Дома на истината.
Обзе ме и друго съмнение: нима двамата с Бандело, без да подозираме, знаехме една и съща тайна?
— Ако това място беше осветено — лицето на абата просветна, докато побутваше портата, — първо щяхме да си измием ръцете, а вие щяхте да чакате тук, отвън, да ви дам благословията си да влезете…
— Но то не е! — писна едноокият монах.
— Да. Все още не е. Макар че това не пречи светостта му да стигне до душите ни.
— Светостта ли, глупости!
И щом каза това, тримата влязохме.
Както предполагах, току-що бях пристъпил в бъдещата столова на манастира. Беше тъмно и студено място, пълно с големи картони, опрени по стените, в което цареше хаос. Въжета и тухли, паравани, кофи и — интересно — една маса, готова за хранене, сервирана и покрита с голямо бяло платно, изпълваха помещението, което сякаш отдавна тънеше в забрава. Вниманието ми бе привлечено най-вече от масата, защото тя определено беше единственият белег за някакъв ред сред този безпорядък. Нищо не показваше, че е била използвана. Чиниите бяха чисти, а цялата посуда бе покрита с тънък слой прах, което показваше, че е занемарена от седмици.
— Моля, не се плашете от жалкия вид на столовата ни, братко Агустин — каза Бандело, докато повдигаше полите на сутаната си и прескачаше някоя от многото дървени плоскости. — Това ще бъде нашата трапезария. Почти три години сме така, представяте ли си? Монасите не могат и да припарят в помещението по изричното запрещение на маестро Леонардо, който го държи под ключ, докато не довърши работата си. А през това време нашите вещи гният в онзи ъгъл там, сред мръсотията и сред тази ужасна миризма на бои.
— Истински ад, нали ви казах? Ад с дявол и с всичко…
— Бенедето, за Бога! — смъмри го абатът.
— Не се притеснявайте — намесих се аз. — В Рим сме непрекъснато в ремонт; тази атмосфера ми е много позната.
Отделен с дървени паравани, в единия край на огромния салон смътно се различаваше подиум във формата на „U“, върху който бяха сложени големи пейки, лакирани в черно. Останките от прекрасен дървен балдахин също лежаха в онзи тъмен ъгъл и гниеха, нападнати от мухъл. Докато прескачахме разни вехтории, Бандело говореше:
— Всичко, което се прави по декорацията на този манастир, става със закъснение. Но най-зле е в тази зала. Сякаш няма край.
— Леонардо е виновен — изръмжа отново Бенедето. — От месеци си играе с нас. Да се отървем от него!
— Замълчете, моля ви. Нека обясня на брат Агустин какъв е проблемът.
Бандело се огледа наляво и надясно, сякаш да се увери, че никой друг не го чува. Тази предпазливост беше абсурдна: откак напуснахме църквата, не бяхме срещали никого от братята, освен едноокия, и беше почти невъзможно някой от тях да се е скрил тук, когато трябваше да се подготвят за погребението или да изпълняват всекидневните си задължения. Все пак абатът изглеждаше неуверен и наплашен. И може би затова сниши глас, когато се наведе до ухото ми:
— Веднага ще разберете защо съм толкова предпазлив.
— Наистина ли?
Брат Виченцо кимна нервно.
— Синьор Леонардо, художникът, се слави като много влиятелен човек и може да ме прокуди оттук, ако разбере, че съм позволил да влезете без разрешение…
— За маестро Леонардо да Винчи ли говорите?
— Не произнасяйте така високо името му! — изсъска той. Толкова ли ви е чудно? Лично херцогът го извика преди четири години да помогне за украсата на този манастир. Мавъра държи фамилният пантеон на Сфорца да е под абсидата на църквата и затова всичко наоколо трябва да е великолепно и неповторимо, с което иска да оправдае решението си пред семейството. Затуй го нае. И повярвайте, откак херцогът се зае с този проект, не е имало нито ден спокойствие в дома ни.
— Нито ден — повтори Бенедето. — И знаете ли защо? Защото тоя маестро, дето се облича все в бяло, и няма да го видите да вкуси месо или да принесе в жертва животно, всъщност е покварена душа. Вписал е нещо зловещо, еретично в работите, които прави за тази общност, и ни предизвиква да го открием, преди да ги е довършил. И Мавъра го подкрепя!