— Защото почти десет дни ме рисувате гола и двамата сме затворени в тази стая, а не сте направили никакъв опит да се приближите до мен. Моите придворни дами казват, че това не е нормално, и дори се питат, хитрушите, дали не сте castratus.
Луини не знаеше какво да отговори. Вдигна очи, за да срещне погледа на своята събеседница, и я видя на две педи от себе си, ухаеща на нард, с тръпнеща кожа. Изобщо не можа да разбере какво стана след това: стаята се завъртя около него и една могъща, странна сила, идваща от вътрешностите му, го завладя изцяло. Захвърли четката и палитрата на една страна и притегли младата графиня към себе си. Допирът с това младо тяло подклаждаше слабините му.
— Девица… ли сте? — заекна.
Тя се засмя.
— Не. Вече не.
И като се наведе, го целуна с непозната за него страст.
21.
Както бе предрекъл отец Бандело, Тайната вечеря скоро се превърна в натрапчива мисъл за мен. Сам в онзи съботен следобед, с ключа в ръка, отидох да я видя четири пъти преди залез слънце. Направих го, след като се уверих, че няма никого. Всъщност мисля, че точно този следобед в общността започнаха да ме наричат Отец Тротола, което значи пумпал. И с право. Всеки монах, който ме срещнеше, виждаше как бродя като отнесен край столовата с все същия настойчив въпрос на уста: „Виждал ли е някой маестро Леонардо?“
Предполагам, че сигурно бях пристигнал в манастира в най-неподходящия момент за среща с него. Приготовленията по погребението бяха променили живота в града, но най-вече в „Санта Мария деле Грацие“. Докато двамата с брат Алесандро си блъскахме главите над загадката на Прокобника, другите братя мислеха само ден за ден. Бяха минали вече тринайсет дни, откак херцогинята бе починала и тялото й лежеше балсамирано в ковчег от акация в семейния параклис на замъка. Пратениците на кралствата, поканени за погребението, бродеха трескаво из крепостта на Мавъра и из манастира на лов за новини по церемонията.
Всъщност аз не обръщах внимание на тази безкрайна суетня до сутринта в неделя, 15 януари, празник на свети Мауро. Благодарих на небето, че камбаните ме събудиха рано. Бях спал лошо, много неспокойно; бях сънувал дванайсетимата мъже от Вечерята, които се движеха и говореха край Месията. И почти долавях тъмните кроежи на всеки от тях, но смътно усещах, че времето, необходимо ми да разбера тайните им, не беше на моя страна. Тази неделя дона Беатриче щеше да бъде погребана в съвсем новия пантеон на фамилията Сфорца, под главния олтар на „Санта Мария“, и беше много възможно тайнственият Прокобник, който толкова пъти ни бе предупреждавал за нея, да се появи в манастира.
След молитвите призори се отправих към столовата. Бях сигурен, че това ще е единственият момент, в който можех да остана там в приятно усамотение. Щях да зарея отново поглед в живите цветове, нанесени от маестро Леонардо, и да си мисля, че тайнствената мисия на тосканеца не е да нарисува тази стена, а да разкрие върху нея постепенно, с прецизността на хирург, някаква вълшебна сцена, изографисана под мазилката от самите ангели.
Бях потънал в тези мисли, когато завих на запад от Двора на мъртвите и като се отправих към портата, водеща към столовата, я видях широко отворена. Двама мъже, които никога не бях виждал, разговаряха оживено на прага й:
— Разбрахте ли вече за библиотекаря? — дочух да казва онзи, който беше по-близо до мен. Носеше червени тесни панталони, дреха до кръста на жълти и бели райета и имаше лице на херувим със златисти къдрици. Като чух да говорят за брат Алесандро, нахлупих качулката си и уж разсеяно се приближих леко, за да ги подслушам.
— Маестрото ми спомена нещо — отвърна другият, добре сложен мургав младеж с привлекателен вид. — Казват, че бил много нервен и всички се страхуват да не направи някоя глупост.
— Логично е. Твърде дълго спазва проклетия пост… Мисля, че си губи разсъдъка.
— Разсъдъка ли?
— От липсата на храна сигурно халюцинира. Обсебен е от мисълта, че ще го открият и ще го изгонят от библиотеката. Да бяхте го видели как трепереше от страх снощи. Приличаше на тръстика, люшкана от вятъра.
Атлетът внезапно погледна към мястото, където се бях спрял, и това ме принуди да ускоря крачка, ако не исках да бъда разкрит. Но все пак успях да чуя още нещо:
— Да го изгонят от библиотеката ли, казвате? Това е невъзможно — заключи той. — Не вярвам, че ще посмеят да му причинят подобно нещо. Върши си твърде добре работата, за да заслужи подобно наказание…
— Тогава сте съгласен с мен?
— Разбира се. Тези пости ще го довършат.
Това породи подозрение у мен. Не беше нормално нещо толкова лично, свързано с живота в манастирската общност, като постите на отец Алесандро, да влезе в устата на някакви миряни. По-късно разбрах, че мъжът с червените панталони е Салаино, любим ученик и протеже на Леонардо и че мургавият младеж е благородник, чирак художник на име Марко д’Оджоно.