— Духовник е, синьор. Монах — отвърна войнствено другарят му, като се мъчеше да държи настрана тълпата, разперил ръце и забил пика в земята.
— Това го видях вече, Адриано. С тази новина ме събудиха.
— Вижте, синьор — запъна се войникът. — Този човек е обесен сутринта. Нито една работилница и дюкян в района не са отворени днес, тъй че никой не е видял нищо…
— Претърси ли го?
— Още не.
— Така ли? И още не знаеш дали са го обрали, преди да го обесят?
Въпросният Адриано поклати глава някак плахо. Сигурно никога не бе докосвал труп. Ро го удостои с презрителна гримаса, преди да се обърне към тълпата.
— Никой нищо не знае! А? — скастри ги, крещейки. — Стадо страхливци. Плъхове!
Никой не трепна. Гледаха в захлас леко полюшващия се като махало монах и се чудеха тихомълком какво е станало. Господ знае, че духовниците обикновено не носят пълни торби и че разбойниците нямат почти никога полза да ги нападат. Но щом не ставаше дума за крадци, кой беше убил този монах? И защо беше обесен и оставен насред улицата?
Андреа Ро обиколи още няколко пъти трупа, преди да зададе следващия злорад въпрос на другаря си.
— Добре, Адриано. Да помислим. Какво смяташ, че е станало тук? Убили ли са го или самичък се е обесил?
Прегърбен, момъкът запримига и се замисли за миг над въпроса, сякаш от това зависеше повишението му. Предъвка внимателно отговора и точно когато щеше да отвори уста и да каже нещо… не успя. Страшен глас се извиси над тълпата.
— Самоубил се е! — викна някой изотзад. — Сам го е направил! Няма съмнение, капитане!
Беше мъжествен, отривист глас, който разтресе колонадата на пазара и прикова вниманието на тълпата.
— И освен това — продължи той — знам името му: брат Алесандро Тривулцио, библиотекар на манастира „Санта Мария деле Грацие“! Господ да прибере тази душа в лоното си!
И непознатият тръгна напред, проправяйки си път сред любопитната тълпа. Адриано, все така с отворена уста, се загледа в него. Това беше необикновен човек: висок и як, с памучна риза, стигаща до нозете му, и с дълга коса, прибрана под вълнена шапка. С него вървеше едно подплашено момченце, което нямаше повече от дванайсет-тринайсет години и изглеждаше много впечатлено от близостта на мъртвеца.
— Виж ти! Най-сетне един смелчага! И кой сте вие, ако мога да знам? — запита Ро. — Как може да сте толкова сигурен в това, което казвате?
Гигантът погледна Андреа Ро в очите, преди да отговори.
— Много просто, капитане. Ако се вгледате в това тяло, ще видите, че няма други следи от насилие, освен раната по врата. Ако е оказал съпротива или е бил нападнат, дрехите му щяха да са изцапани, може би скъсани или окървавени. А не е така. Този монах е приел смъртта драговолно. И ако се вгледате още по-внимателно, под него ще видите и буренцето, послужило му за опора, за да стигне до подпорната колона и да нахлузи въжето на врата си.
— Доста разбирате от мъртъвци, синьор — рече злорадо капитанът.
— Виждал съм повече, отколкото можете да си представите, и то отблизо! Едно от любимите ми занимания е да ги изследвам. Дори съм ги разрязвал, за да използвам вътрешностите им за науката. — Гигантът наблегна на последната фраза, знаейки, че ще предизвика сподавен ужас из целия площад. — Ако бяхте имали възможността да наблюдавате толкова обесени, колкото аз, щяхте да си дадете сметка и за нещо друго.
— Нещо друго ли?
— Че това тяло виси тук от доста часове.
— Така ли?
— Без съмнение — потвърди той. — Достатъчно е да видите рояците мухи, които кръжат около него. Мухите от този вид, малки и трескави, изчакват два-три часа, преди да налетят на мъртвеца. И погледнете как кръжат, търсейки храна!… Не е ли невероятно?
— Още не сте казал кой сте!
— Казвам се Леонардо, капитане. И служа на херцога като вас.
— Никога досега не съм ви виждал.
— Владенията на Мавъра са обширни — рече мъжът и едва не избухна в неуместен за случая смях. — Художник съм и работя по различни негови проекти, един от тях е в манастира „Санта Мария деле Грацие“, затова познавах добре този нещастник. И знаете ли какво? Беше ми добър приятел.
Понечвайки да се прекръсти, приставът се вгледа отново в непознатия. Накрая реши, че пред него сигурно стои някой виден гражданин. Както всички в Милано и той беше чувал за някакъв учен на име Леонардо и за невероятните му способности. Мъчеше се да се сети какво се говореше за него: че можел не само да улови човешката душа в едно платно или да излее най-голямата статуя на кон през вековете в чест на покойния Франческо Сфорца, но имал познания и по медицина, с които правел едва ли не чудеса. Тоя мъж отговаряше доста добре на представата, създадена за него.