— Кажете ми тогава, маестро Леонардо, защо според вас един монах от манастира „Санта Мария деле Грацие“ ще пожелае да се обеси тук?
— Това не знам, капитане — отвърна по-любезно гигантът. Въпреки че тълкувам с лекота външните белези, волята на човека е нещо, което често ми убягва. И все пак може би отговорът е много прост. Също както аз идвам често тук да купувам платна и бои, той може да се е отбил да потърси друга стока. А после някаква зловеща мисъл е минала през ума му и е решил, че е дошло време да умре… Не мислите ли?
— В неделя? — усъмни се капитан Ро. — Точно по време на тържественото погребение на херцогиня Беатриче в собствения му манастир? Не. Не мисля.
Гигантът сви рамене.
— Един Господ знае какво може да мине през ума на някой от неговите раби…
— Да.
— Може би, ако откачите трупа и го претърсите внимателно, ще намерите някаква следа, показваща какво е правил на пазарния площад. И ако сметнете, че е уместно, предоставям на вашите услуги знанията си по медицина и пълното си съдействие за установяването на причината и момента на смъртта. Достатъчно е само да пратите тялото му в ателието ми на…
Маестрото не довърши изречението си. Точно в този момент Джиберто, Андреа, Бенедето и аз стигнахме до групата зяпачи. Едноокият монах вървеше най-отпред, безмълвен, с онзи поглед на животно, готвещо се да нападне. Щом зърна с единственото си око бялата риза на Леонардо до тялото на брат Алесандро, той пребледня.
— И през ум да не ви минава да скверните тялото на един раб на свети Доминик, синьор Леонардо! — викна още преди да стигне до него.
Тосканецът извърна глава към мястото, където се намирахме. И след секунда вече ни поздравяваше с поклон, отправяйки ни извиненията си.
— Съжалявам, отец Бенедето. Скърбя заради тази смърт толкова, колкото и вие.
Едноокият хвърли поглед към безжизненото лице на брат Алесандро и веднага го позна. Изглеждаше потресен. Макар и може би не толкова, колкото аз. Докоснах ужасен ледените му вдървени ръце и не можех да повярвам, че е мъртъв. А какво да мисля за Леонардо? Какво правеше тук маестрото художник, демонстрирайки такава загриженост за библиотекаря? Нима това не беше последното потвърждение, че той и брат Алесандро са били много близки? Прекръстих се и се заклех да изясня този въпрос, докато тосканецът мълвеше съболезнованията си:
— Господ да го дари със своята благодат — рече той.
— А вас какво ви засяга? — скастри ядно гиганта отец Бенедето, очевидно разярен. — В крайна сметка за вас той беше само един глупак, когото използвахте, маестро! Признайте го поне сега!
— Винаги сте го подценявали, отче.
— Не и колкото вас.
Последва заплашителен жест към маестрото.
— Освен това — продължи Бенедето — съм изненадан, че изказвате така прибързано мнението си за смъртта му. Не ви приляга на славата, която имате. Нашият библиотекар обичаше живота, защо ще се самоубива?
Чаках отговора на тосканеца, но той не продума. Сигурно схвана играта на едноокия. Монасите от „Санта Мария“ щяха да се опитат да убедят полицията, че нашият брат е бил нападнат. Ако приемеха предположението за самоубийство, щяха да го опозорят, а освен това нямаше да могат да го погребат в осветена земя.
Свалихме внимателно трупа от импровизираното бесило. Върху лицето на библиотекаря се бе запазила странна гримаса; беше подигравателна, почти весела, в контраст с облещения му, пълен с ужас поглед. Със смиреност, каквато никой не очакваше, тосканецът се приближи до него, затвори клепачите му и му прошепна нещо на ухото.
— И на мъртвите ли говорите, синьор Леонардо?
Андреа Ро, чиято глава беше на педя от тази на художника, се ухили на този жест.
— Да, капитане. Вече ви казах, че бяхме добри приятели.
И като изрече това, хвана ръката на малчугана с руси къдрици и ясен поглед, с когото бе дошъл, и се отправи към улица „Ножарска“.
24.
Още не мога да разбера защо постъпих така.
Щом видях маестро Леонардо да се отдалечава сред тълпата, си спомних съвета на брат Алесандро: „Онзи, от когото очаквате най-малко, ще разреши загадката ви“. Ами ако най-големият враг на Прокобника знае отговора за самоличността му, помислих си? Какво щях да изгубя, ако го попитам? Нима разследването ми щеше да пострада, ако разменя няколко думи с този синеок гигант с бяла риза?
И тогава реших да опитам.
Оставих отец Бенедето, брат Джиберто и Андреа, които запретваха ръкави и прибираха тялото на брат Алесандро. Извиних се криво-ляво и с бързи крачки се отправих към улицата, по която току-що бе тръгнал маестрото. Като завих на ъгъла и не го видях, реших да се затичам нагоре.