— Искате ли да ви изненадам и с още нещо, Елена? „Въпреки че маестрото не заговори никога повече за това с никого от чираците си, мисля, че точно сега синьор Леонардо изпълнява обещанието, което даде на Марсилио Фичино във Флоренция. Казвам ви го съвсем чистосърдечно: като ходя при картината му в столовата на доминиканците, не минава и ден, без да си спомня последните думи, които маестрото каза на херувима в онзи далечен зимен следобед…
— Когато в една картина видиш лицето на Йоан и твоето собствено, приятелю Марсилио, ще знаеш, че точно в нея, а не другаде съм решил да скрия тайната, която ми повери.“
— И знаете ли? Вече открих лицето на херувима в Тайната вечеря.
27.
Погребаха брата библиотекар в Двора на мъртвите малко след вечернята във вторник, 17 януари. Не искаха тялото му да започне да се разлага в параклиса, където беше бдението, затова решиха да побързат с погребението. Двама послушници го завиха в бяло платно, което затегнаха с ремъци, и го спуснаха в гроба, който скоро бе затрупан с пръст и сняг. Погребението се извърши набързо, без церемония, едно сбогуване надве-натри, което трудно можеше да се обясни със задължението ни да вечеряме, преди да се смрачи. И докато монасите шепнеха над ориза със зеленчуци, който ги чакаше, и меденките, останали от Коледа, ме обзе странно вътрешно безпокойство. Как така абатът и неговата свита — ковчежник, готвач, Бенедето едноокият и уредникът на скрипториума — бяха извършили това второ за по-малко от седмица погребение в „Санта Мария“, сякаш не значеше нищо за тях? Защо брат Алесандро като че почти не ги интересуваше? Нима никой нямаше да пророни и една сълза за него?
В крайна сметка само отец Бандело прояви човещина към клетника, който лежеше в нозете ни. В кратката си проповед той спомена, че имало факти, доказващи, че библиотекарят е станал жертва на комплота на някакъв умопомрачен, дошъл тези дни в Милано. „Затова той заслужава, повече от всеки друг, християнски гроб точно тук.“ И все пак Бандело ни посъветва сериозно: „Не вярвайте на лъжите, плъзнали вече из града рече, без да вдига очи от покрова на смъртника, докато го спускаха бавно в земята. — Брат Тривулцио, комуто Бог е отдал вече своята благодат, умря като мъченик от ръката на ужасен престъпник, който рано или късно ще си получи заслуженото. Лично ще се заема това да стане“.
Убийство или самоубийство, колкото и да се мъчех да заглуша подозренията си, никак не ми беше лесно да приема, че две погребения за толкова кратко време са нещо нормално за „Санта Мария“. Последните думи, които маестро Леонардо отправи към мен, преди да тръгне към ателието си, отекнаха в съзнанието ми като гръм, предвещаващ буря: „В този град — каза ми, преди да се разделим на улица «Ножарска» — нищо не е случайно. Не го забравяйте“.
Този ден не вечерях.
Не можех.
Другите монаси, които не споделяха моите терзания на беден раб Божи, побързаха да напълнят стомасите си в близката зала, приспособена за тази цел, и да отдадат дължимото на остатъците от обилното угощение, отпуснато от херцога в деня на погребението на съпругата му. С неизползваемата заради скелетата и лаковете столова навиците на братята от години бяха нарушени и за тях беше вече почти нормално да се хранят на първия етаж.
Скоро разбрах, че в този безпорядък има и нещо добро: бях сигурен, че докато трае ремонтът, помещението с Тайната вечеря ще е чудесно убежище, където да се оттеглям за размисъл по време на хранене. Там никой брат не би смутил вглъбението ми; и никой външен за манастира човек не би надничал в това студено и прашно място в ремонт.
И аз се отправих натам да се помоля за душата на брат Алесандро, мислейки за дните, прекарани с него, и за прекъснатата работа по тайната, която споделяхме.
Залата бе пуста. Последният следобеден светлик едва-едва осветяваше долната част на творбата на тосканеца, където изпъкваха нозете на нашия Господ, положени сякаш един връз друг. Дали то беше знак за онова, което Христос щеше да преживее скоро на Голгота? Или маестрото ги бе нарисувал така по някаква неведома причина? Прекръстих се. Леката светлина, процеждаща се през колонадата в съседния двор, придаваше на сцената някаква призрачност.
Едва тогава, като погледнах сътрапезниците на Святата вечеря, го видях съвсем ясно.
Вярно беше. Юда имаше лицето на брат Алесандро.
Как не го бях забелязал преди?
Греховният апостол седеше там, вдясно от Галилееца, и съзерцаваше безмълвно умиротворената му красота. Всъщност освен учудената гримаса на Големия Яков и оживения разговор, който, изглежда, водеха в другия край на масата Матей, Юда Тадей и Симон, устните на останалите апостоли носеха отпечатъка на мълчанието. Осъзнах иронията, като си помислих, че точно в този момент душата на брат Алесандро може би наистина съзерцава лицето на Всевишния.