Но ако библиотекарят бе решил да се прости с живота като Юда и Бандело се лъжеше, смятайки, че е невинен, то участта му в този час нямаше да е Божията благодат, а вечните мъки на Ада.
Както оглеждах стенописа, вниманието ми бе привлечено от друга подробност. Юда и Исус сякаш посягаха към едно парче хляб или към някакъв плод, но никой от двамата не го достигаше. Предателят, който държеше в десница торбата с позорните сребърници, бе протегнал лявата си ръка някъде извън масата, мъчейки се да вземе нещо. Господ, който не забелязваше това, протягаше десница в същата посока. Какво можеше да има там, интересно както за Единия, така и за другия? Какво крадеше Юда от Назарянина в мига, в който Божият син вече знаеше, че е предаден и че съдбата му е решена?
Над това се бях замислил, когато неочакван посетител прекъсна размишленията ми:
— Обзалагам се десет към едно, че нищо не разбирате, нали?
Стреснах се. Един загърнат в мантия с гранатов цвят силует, който не можех да разпозная, прекоси полумрака и спря на няколко крачки от мен:
— Да не би случайно вие да сте отец Леире? — прозвуча глас. Зениците ми се разшириха, когато под виолетовата барета с пера различих лицето на жена, миловидно и окръглено. Тази девойка беше преоблечена като мъж, което бе не само незаконно, но и опасно, и ме гледаше с неприкрит интерес. Беше висока почти колкото мен и криеше женските си форми под широките дрехи. Докато чакаше да й отговоря, галеше с едната си ръка в кожена ръкавица блестящата дръжка на дълга шпага. Мисля, че й отговорих, заеквайки.
— Не бойте се, отче — усмихна се тя. — Шпагата е за вашата безопасност. Няма да ви причиня нищо лошо. Идвам при вас, защото всички ваши съмнения заслужават отговор. И за да го получите, моят господар смята, че трябва да останете жив.
Занемях.
— Трябва да ме придружите до едно тайно място — добави тя. — Спешен въпрос изисква присъствието ви в друга част на града.
Поканата й не прозвуча като заплаха, а като учтива молба. Тази жена с изискани маниери сияеше под мантията си, излъчвайки някаква необикновена сила. Имаше жив, котешки поглед и сериозното изражение на човек, който не приема „не“ за отговор. И въпреки че наоколо падаше вече мрак, натрапницата извървя обратния път, по който бе дошла, като ме дърпаше по коридора, свързващ столовата с църквата, откъдето обикновено минаваха само монасите. Как можеше да познава така добре тези места? Когато излязохме на улицата, без да сме видели дори сянката на някой доминиканец, преоблечената жена ме подкани строго да вървя по-бързо.
За десет минути стигнахме до църквата „Санто Стефано“, която бе на четири-пет преки по-надолу; вече беше почти нощ. Заобиколихме храма отдясно и поехме по една уличка, която човек трудно можеше да забележи без добър водач. Тухлената фасада на внушителен двуетажен дворец, от двете страни на която горяха току-що запалени факли, просветваше в дъното на тесен проход. Спътницата ми, която не бе казала нито дума, откак излязохме от „Санта Мария“, ми посочи пътя.
— Пристигнахме ли вече? — попитах аз.
Един иконом, стегнат в къса вълнена дреха с качулка на главата, ни посрещна.
— Ако ваше преподобие желае — рече церемониално той, — ще ви отведа при моя господар. Той няма търпение да ви приеме.
— Вашият господар ли?
— Точно така — и той се наведе в пресилено дълбок реверанс. Жената с шпагата се усмихна.
Разкошният дом бе украсен с изключително ценни предмети. Стари римски мраморни колони, статуи, изровени неотдавна от земята, платна и килими отрупваха площадки и стени в цялата къща. Този величествен дом бе разположен около широк вътрешен двор с лабиринт от жив плет, към който се отправихме. Тишината тук ме изненада. Тя ми се стори още по-странна, когато излязохме под открито небе, защото видях, че алеите на лабиринта са изпълнени с хора с мрачни лица, които сякаш очакваха някакво фатално събитие.
Всъщност, пресичайки двора, различих групичка прислужници, вперили поглед в двама души, които се гледаха свирепо. Бяха по риза, стискаха своите оръжия с тънки остриета, извадени от ножницата, и въпреки студа бяха плувнали в пот. Моята водачка свали баретата си и се загледа захласната в сцената.
— Вече е започнал — рече разочарована. — Господарят ми искаше да видите това.
— Това ли? — отвърнах тревожно. — Някакъв дуел?
Преди да успее да ми отговори, по-възрастният от двамата, висок и снажен мъж с малко коса и широки плещи, се нахвърли върху по-младия, размахвайки с все сила оръжието си срещу него.