— Знам, че моята работа не се нрави на духовници като вас, отец Леире.
Първата му фраза ме смути. Този мъж говореше някаква смесица от испански език и милански диалект, която му придаваше доста странен ореол. Всъщност той беше толкова странен, колкото и ателието му; необикновено място, отрупано с музикални инструменти, платна и останки от древни капители.
— Удивлява ли ви това, което виждате? — въпросът прекъсна моя оглед. — Нека ви обясня, отче: работата ми е да вадя от забвението неща, останали от предците ни под земята. Понякога това са монети, друг път просто кости, а често и изображения на езически богове, които според хора като вас не би трябвало изобщо да се появяват отново на бял свят. Обожавам скулптурите на имперския Рим. Красиви са, хармонични… съвършени. И скъпи. Много скъпи. Търговията ми, не отричам, върви по-добре от всякога.
Хакаранда наля вино в сребърни чаши и ми поднесе едната, преди да продължи да се хвали:
— Струва ми се, Мария ви е казала, че имам благословията на Светия отец за дейността си. Всъщност той от години си е запазил правото да вижда пръв трофеите ми. Избира си от тях, откакто беше кардинал, и плаща щедро.
— Каза ми, така е. Макар да се съмнявам — направих гримаса, — че сте поръчали да ме повикат, за да ме запознаете с проблемите си. Или греша?
Господарят на дома се изсмя цинично.
— Знам много добре кой сте, отец Леире. Преди няколко дни сте се представили официално пред служителите на херцога като инквизитор и сте пожелали да му изкажете почитанията си преди погребението на дона Беатриче. Идвате от Рим. Отседнали сте в манастира „Санта Мария“ и прекарвате голяма част от времето си в тълкуване на латински загадки. Както виждате, почти нямате тайни от мен, отче.
Антикварят отпи от гъстата червена течност, преди да продължи:
— Почти…
— Не ви разбирам.
— Позволете да говоря по същество. Изглеждате интелигентен човек и сигурно можете да ми помогнете в решаването на един проблем, който е и ваш. Става въпрос за брат Алесандро Тривулцио, отче.
Най-сетне спомена починалия библиотекар.
— Много преди да дойдете в Милано, ние с него бяхме добри приятели. Дори може да се каже, че бяхме съдружници. Тривулцио действаше като посредник между мен като търговец и някои видни милански фамилии. Чрез него офертите ми на антиквар стигаха до тях, без да будят подозрение в курията, и брат Алесандро получаваше известни компенсации за това.
Отстъпих крачка назад.
— Изненадан ли сте, отец Леире? И други братя от Болоня, Ферара или Сиена ми помагат в тази работа. Никого не сме убили, само избягваме абсурдните забрани и скрупули, за които един ден, сигурен съм, ще си спомняме като за нелепица, присъща за назадничавите умове. Какво лошо има в това, да събираш парченца от миналото и да ги предаваш на богатите, за да им се наслаждават? Нима на площад „Свети Петър“ в Рим не се издига един египетски обелиск?
— Пъхате се в устата на вълка, синьор — възразих много сериозно. — Напомням ви, че принадлежа към курията, която се опитвате да заобиколите.
— Да, да, но нека продължа. За нещастие не само вашата строга курия спъва работата ни. Както сигурно се досещате, продавам произведения на изкуството и древни предмети на богати дами от двореца, дори зад гърба на съпрузите им, които също не одобряват този вид търговия. Брат Алесандро имаше решаваща роля в някои от най-важните ми сделки. Притежаваше великолепната дарба да получава покани от всеки знатен дом в Милано под претекст за някоя изповед, а след това беше способен да върти търговия под носа на ломбардските благородници.
— И какво получаваше в замяна? Пари ли?… Позволете да се съмнявам.
— Книги, отче Леире. Получаваше книги, писани на ръка, или печатани, според цената на продажбата. Произведения, преписани изящно или набрани на модерни машини във Франция или Германия. Получаваше в натура, ако така предпочитате да го наречем. Беше обсебен от мисълта да събира книги, все книги за библиотеката в „Санта Мария“. Макар да подозирам, че това вече го знаете.
— Единственото, което не мога да разбера, е защо ми разказвате всичко това. Ако брат Алесандро ви е бил приятел, защо опетнявате паметта му с вашите признания?
— Изобщо нямам такова намерение — засмя се той нервно. Позволете да ви обясня още нещо, отче: малко преди да умре, вашият библиотекар се зае с много специална поръчка. Ставаше въпрос за една от най-добрите ми клиентки, затова, без изобщо да се колебая, оставих въпроса в неговите ръце. Истината е, че за пръв път човек от знатен род не искаше от мен статуетка на фавн за украса на вилата си. Поръчката, колкото и да е странно, въодушеви и двама ни.