— Моите методи ли? — засмя се той. — Видяхте ли човека, когото победих в дуела?
— Форцета ли?
— Същия. Ще ви кажа още нещо за моите методи: той работеше за мен. Наредих му да открадне „синята книга“ от ателието на Леонардо. Форцета е бивш ученик на тосканеца и познава добре местата, където може да е скрита.
— Наредили сте му да извърши кражба от Леонардо да Винчи?
— Исках да разреша този проблем, отче. Но признавам, че се провалих. Този некадърник взе от ателието му друга книга: Divini Platonis Opera Omnia. Отпечатана преди години във Венеция, без почти никаква стойност. И искаше да ме измами, като ми я продаде вместо онази древна книга, която търсех.
— Divini Platonis… — прошепнах аз. — Познавам тази творба.
— Наистина ли?
— Това е прочутият превод на цялото творчество на Платон, направен от Марсилио Фичино за Козимо Старши във Флоренция.
— И онзи мошеник твърди, че Леонардо я ценял много. Че я изучавал по цели дни, за да нарисува един от апостолите в Тайната вечеря. А мен какво, по дяволите, ме интересува! Заради него изгубих един приятел и искам да знам защо. Ще ми помогнете ли?
29.
Порта Романа беше изисканият квартал на града. Кръстосван денем и нощем от най-великолепните каляски в Ломбардия, той беше смятан за лицето на Милано. Портиците му бяха винаги пълни с елегантни люде, а дамите обичаха да минават оттам, за да усетят пулса на деня в града. Папски нунции, чуждестранни папски легати или благородници, всички се стремяха да се появят там и да предизвикат всеобщо възхищение. Разположението му покрай главния градски канал превръщаше този квартал в галерия на суетата, нямаща равна на себе си.
Точно по средата на улицата се издигаше Палацо Векио. Това беше обществена сграда, която миланчани обичаха, средище на братствата, на гилдиите и дори на съдиите. Беше на три етажа, с шест просторни салона и лабиринт от кантори, които често сменяха собствениците си.
И тъй, в нощта, която прекарах в дома на Оливерио Хакаранда, в целия Палацо Векио кипеше трескаво очакване. Повече от триста души стояха на опашка на улицата, за да видят последната творба на маестро Леонардо; по този толкова сгоден повод много от видните хора на града си бяха определили там среща, за да обсъдят последните събития в двореца.
Тосканецът организира проявата съвсем набързо, може би по настояване на самия херцог, който само четирийсет и осем часа след погребението на съпругата си вече мислеше да съживи отново обществения живот в Милано.
Маестро Луини се появи, придружен от сияещата Елена Кривели. Беше настоявала толкова, че младият маестро склони да я вземе със себе си. Още се изчервяваше, като се сетеше какво се бе случило между тях само преди ден-два, и душата му все така се вълнуваше като бушуващо море. А за да му бъде още по-трудно, дъщерята на дона Лукреция бе избрала за случая впечатляващ тоалет: синя рокля, гарнирана с кожи, и корсаж с квадратно деколте, извезан със златна нишка. С косата си, прибрана в мрежа със скъпоценни камъни, и с карминените си устни Елена приличаше на богиня. Луини се мъчеше да поддържа дистанция и дори да не я докосва.
— Маестро Бернардино! — гръмкият глас на Леонардо ги спря малко преди да се качат на втория етаж. — Колко се радвам да ви видя. И в каква прелестна компания! Кажете, кого водите със себе си?
Луини склони церемониално глава, изненадан от безочливото любопитство на маестрото:
— Това е Елена Кривели, синьор — отвърна тутакси. — Една млада жена, която ви се възхищава и която настоя да ме придружи на вашето представяне.
— Кривели? Каква изненада! Да не сте случайно роднина на художника Карло Кривели?
— Негова племенница съм, синьор.
Светлите очи на Елена пробудиха някакви спомени у тосканеца. Леонардо изглеждаше очарован.
— Значи сте дъщеря на…
— На Лукреция Кривели, която познавате много добре.
— Дона Лукреция! Разбира се! — каза той, поглеждайки отново Луини. — И идвате с маестро Бернардино, с когото без съмнение сте се запознали на сеансите. Вие сте неговата нова Магдалина!
— Така е.
— Прекрасно! Дошли сте в много подходящ момент. Леонардо погледна отново момичето, търсейки онези черти, които толкова го бяха впечатлили у майка й. Един бърз поглед му бе достатъчен да познае същата форма на челото, същия нос, дори същите скули и брадичка. Геометричното чудо, каквото бе лицето на дона Лукреция, беше намерило достойно продължение у нейната дъщеря.
— Ако разполагате с време, бих искал да ме придружите до помещението, което съм подготвил за представянето на картината си. Скоро ще се напълни с хора и вече няма да имаме възможност да я съзерцаваме на спокойствие.