Как можеше да е толкова наивен? Как не бе предвидил вероятността, че младият му ученик, натоварен да следи отблизо дъщерята на дона Лукреция, може да падне в обятията й? Леонардо, който отхвърляше плътската любов, трябваше да побърза. И струва ми се, точно този ден маестрото реши, че е по-разумно да посвети Елена в тайните на апостолската си мисия, преди други любовници да я отклонят от пътя й.
Да. Точно тогава той повика младата графиня и направи нещо, което никой досега не го бе виждал да прави: заговори й за тревогите си.
— Простете, че трябваше да почакате — извини се той. — Искам да ви кажа, че идвате точно навреме. Имах нужда да говоря с доверен човек. Мисля, че ме следят. Че дебнат какво правим аз и моите помощници.
— Вас, маестро? — стресна се Луини.
— Ще видите — продължи той. — От години го подозирам. Вие, Бернардино, знаете, че винаги съм се съмнявал в хората. Години наред шифровам кореспонденцията си, записвам идеите си така, че малцина могат да ги прочетат, и не вярвам на онези, които идват само за да душат около мен. Но в неделя, деня, в който погребахме херцогинята, тези стари страхове се потвърдиха по драматичен начин. В този ден тук, наблизо, при много странни обстоятелства умряха двама Божи раби.
Бернардино и Елена поклатиха глава в недоумение. Не бяха чували за това.
— Единия открихме обесен на пазарния площад. У него имаше карта, която вие, маестро Луини, познавате така добре, както и аз. Тя е от едно тесте, рисувано за фамилията Висконти в средата на столетието, и на нея е изобразена сестра францисканка с кръста на Кръстителя в едната ръка и Книгата на Йоан в другата.
— Магдалина!…
— Това наистина е едно от многобройните й изображения продължи той. — Възлите на препаската, пристегнала издутия й корем, го доказват. Но малцина, много малко са онези, които знаят тайния знак.
— Продължавайте, моля — настоя Бернардино.
— Както можете да се досетите, синьор Луини, разчетох откриването на тази карта като знак. Като предупреждение, че някой се опитва да ме притисне. Помъчих се да убедя войниците на херцога, че монахът се е самоубил. Исках да спечеля време, за да направя свое разследване, но втората смърт потвърди страховете ми.
— Какви страхове? — Елена дори не мигваше.
— Ще разберете, Елена, и другият беше стар мой приятел.
Младата графиня подскочи.
— Вие… сте ги познавали?
— Така е. И двамата. Кръвта на Джулио, втората жертва, изтече пред Мадона в пещерата. Някой е пронизал сърцето му с шпага. Не е откраднал пари от него, нито нещо друго, освен…
— Освен?
— … освен картата с францисканката, която после беше открита у монаха. Имам неприятното усещане, че убиецът е искал да разбера за престъпленията му. Всъщност Мадона в пещерата е моя творба, а обесеният монах беше от манастира „Санта Мария“.
Въпреки че се боеше да не досажда, Елена се обади отново.
— Маестро, а това свързано ли е с желанието ви да покажете точно сега портрета на майка ми? Той има ли нещо общо с тези ужасни събития?
— Веднага ще разберете, Елена — отвърна маестрото. — Майка ви ми позира не само за този портрет. Когато беше млада, беше модел за Богородица от Мадона в пещерата. Потърсих я отново, когато прерисувах картината само преди няколко месеца. И когато предадох поръчката преди десет дни, монасите смениха старата картина с нея. Всичко стана толкова бързо, че нямах време да предупредя Братята за тази смяна.
„Братята ли?“ Този път Елена не го прекъсна.
— Виждам, че маестро Луини не ви е разказал още всичко — промълви Леонардо. — Тази картина е като евангелие за тях. Беше им духовна утеха особено след като Инквизицията им отне светите книги. Ходеха да й се кланят по десетина. Но щом францисканците разбраха и започнаха да ме обвиняват, бях принуден да им дам нова картина, без символите, които я правеха толкова специална. Забавих се десет години с изпълнението на тази поръчка, но не можех да отлагам повече. За нещастие не предупредих Братята да не ходят вече в „Сан Франческо“ да търсят просветление и последният от тях, скъпият ми Джулио, заплати с живота си за този пропуск. Някой го е чакал.
— Имате ли представа кой би могъл да е?
— Не, Бернардино. Но мотивът винаги е бил един; същият, който накара свети Доминик да създаде Инквизицията: да бъдат унищожени последните чисти християни. Искат да затрият със сила онова, което не успяха да затрият в Монсегюр, смазвайки катарите.
— Тогава, синьор, къде ще търсят сега Братята утеха във вярата?
— В Тайната вечеря, разбира се. Но това ще стане, когато я завърша. Защо мислите, я рисувам върху стена, а не върху дърво? Нима смятате, че е заради размерите? Нищо подобно — той вдигна показалец в знак на отрицание. — То е, за да не може никой да я махне, нито да ме принуди да я рисувам отново. Само така Братята ще имат поне едно място за сетна утеха. На никого няма да му хрумне да го търси под носа на самите инквизитори.