— Всъщност не мисля, че тази идея ще се понрави много на баща ми — отвърна тя още щом чу колебливите ми обяснения.
— Тук грешите, Мария. Вие присъствахте, когато дон Оливерио ме помоли да му помогна да намери книгата на Леонардо. И точно затова съм дошъл.
— И какво смятате да правите с Марио?
— Първо, ще го взема под свое и на Светата инквизиция покровителство. А после ще го отведа, за да го разпитам.
Щом споменах Светата инквизиция, задръжките на момичето изчезнаха. Красивата Мария, впечатлена от сериозния ми вид, забрави подозренията си и любезно се съгласи да ме придружи до подземията на палата, за да избегне всякакъв конфликт с доминиканците в отсъствието на баща й. Обясни ми, че той заминал веднага след нашата среща и сигурно щял да се върне в Милано чак след седмица. Докато го нямало, тя отговаряла за реда в къщата и за опазването на цялата му собственост; в която, естествено, влизал и младият Форцета.
— Буен ли е? — попитах аз.
— О, не. Нищо подобно. Мисля, че не може и муха да убие. Но е хитър. Внимавайте с него.
— Хитър ли?
— Качество, което е усвоил от Леонардо — добави Мария. Всички негови ученици са такива.
Момчето беше затворено в онази част от палата, която преди била затвор. Дебели стени и стръмни стълби водеха към един странен подземен свят, който човек не би могъл да си представи, ако имаше достъп само до градините горе. Хакаранда беше благоволил да хвърли своя дързък слуга в murus strictus, тоест в килия с такива размери, колкото да може да легне, да стои прав и да направи няколко крачки от едната до другата стена. Без прозорци или друг изглед, освен непрогледния мрак, Марио Форцета можеше да се смята за късметлия. На няколко метра оттам Мария ми показа килиите murus strictissimus, където затворникът не би могъл нито да се изправи, нито да се изтегне по дължина и откъдето всички излизат полудели или мъртви.
Когато ме остави пред вратата на килията, ме обзе чувството, че се задушавам. Не исках дъщерята на Хакаранда да види, че се колебая. Мразех такива места; побелявах се в затворено пространство. Всъщност единствената работа като инквизитор, която никога не отказвах, беше административната. Пред миризмата на влага и звука от капките, падащи върху камъка, предпочитах досадната тежест на купищата книжа. Дъхът ми секна. Когато останах сам, със светилник и връзка тежки железни ключове в ръка, известно време не можах да кажа и дума.
— Марио Форцета?
Никой не отговори. От другата страна на вратата с мандало, проядено от ръждата, сякаш дебнеше само смъртта. Пъхнах един от ключовете в ключалката и отворих килията. Форцета наистина беше там вътре, прав, опрян на една от стените, с блуждаещ поглед. Всъщност щом забеляза светилника, клетникът си закри очите. Още носеше онази риза, цялата в петна от кръв. Раната на бузата му бе придобила обезпокоителен синкав цвят. Косата му беше цялата в прах, а видът му, въпреки краткото време, прекарано в килията, беше окаян.
— Значи си от Ферара, като дона Беатриче… — казах, докато сядах на нара, давайки му време да свикне със светлината. Той кимна смутено. Никога не бе чувал гласа ми и не знаеше точно кой съм.
— На колко години си, синко?
— На осемнайсет.
„Осемнайсет години! — помислих си. — Той дори не е мъж.“ Марио не преставаше да гледа черно-белите ми дрехи и да се чуди на странното ми посещение. Ако трябва да бъда откровен, между двама ни веднага се породи някаква симпатия. Реших да се възползвам от това:
— Добре, Марио Форцета. Ще ти кажа защо съм дошъл. Имам разрешение да те извадя оттук и да те пусна на свобода, но ако се споразумеем за нещо — излъгах. — Трябва само да ми отговориш на някой и друг въпрос. Ако ми кажеш истината, ще те пусна да си вървиш.
— Винаги казвам истината, отче.
Младежът отлепи гръб от стената, на която се беше облегнал, и седна до мен. Като го видях отблизо, наистина не ми се стори опасно момче. Малко болнав и прегърбен, той явно не беше годен за физическа работа. Не бях изненадан, че Хакаранда го победи толкова лесно.
— Разбрах, че си бил ученик на маестро Леонардо, така ли е? — попитах го аз.
— Да. Така е.
— И какво стана? Защо напусна ателието му?
— Не бях достоен за него. Маестрото е много взискателен към учениците си.
— Какво искаш да кажеш?
— Че не се справих с изпитанията, на които ме подложи. Само това.
— Изпитания ли? Какви изпитания?
Марио си пое дълбоко дъх, загледан в ръцете си, хванати в окови. Под отблясъка на светилника видя, че китките му са посинели.
— Проверка на интелигентността. За маестрото не е достатъчно учениците му да могат за забъркват боите и да нахвърлят щрихите на някой профил върху картона. Той иска будни умове…