— Отдавна не съм говорил с маестрото, отче. Но ако изпълните обещанието си и ме освободите, ще проуча това за вас. Давам ви дума. Както и загадката, която ми поверихте. Няма да ви подведа.
— Трябва да знаеш, че даваш дума на един инквизитор.
— И я потвърждавам. Освободете ме и ще удържа думата си.
Какво можех да изгубя? Още същия следобед, преди службата за деветия час, с Марио напуснахме палата на семейство Хакаранда под подозрителния поглед на Мария. Навън, на улицата, момчето с черни коси и белег на бузата целуна ръката ми, разтри китките си без окови и хукна към центъра на града. Интересно, изобщо не се запитах дали ще го видя отново. Всъщност не ме интересуваше. Вече знаех за Тайната вечеря повече от мнозина монаси, които живееха под същия манастирски покрив.
32.
Рано сутринта в четвъртък, 19 януари, Матео Бандело, младият племенник на абата, влетя в столовата на „Санта Мария деле Грацие“. Очите му бяха облещени и влажни. Дойде задъхан, сякаш душата му щеше да изскочи, а по лицето му бе изписан страх. Искаше да говори с чичо си. И щом го откри там, пред тайнствения стенопис на Леонардо, се съвзе и същевременно се стресна. Ако онова, което бе чул на пазарния площад, беше вярно, в случай че стояха по-дълго тук, за да наблюдават как напредва работата по тази дяволска творба, всички можеха да отидат в гроба.
Матео се приближи внимателно, стараейки се да не прекъсва разговора, който абатът водеше с неразделния си секретар, отец Бенедето.
— Кажете ми, отче абат — дочу той, — когато синьор Леонардо рисуваше портретите на свети Симон и на свети Юда Тадей в столовата, забелязахте ли нещо странно в поведението му?
— Странно ли? Какво разбирате под странно, отче?
— Е, братко абат! Много добре знаете какво искам да кажа! Виждали ли сте го да поглежда в някакви бележки или скици, за да придаде на тези ученици характерните им черти? Или може би си спомняте да го е посещавал някой, от когото би могъл да получи наставления, за да довърши тези портрети?
— Странен въпрос, отец Бенедето. Не разбирам накъде биете?
— Добре… — прокашля се едноокият. — Помолихте ме да узная каквото мога за загадката, с която се занимаваха брат Алесандро и отец Леире. И тъй като нямаше нищо ново, започнах да проверявам какво са правили двамата в дните преди смъртта на библиотекаря.
Матео изтръпна от ужас. Абатът и неговият секретар говореха за същото, което го бе довело тук.
— И какво? — настоя чичо му, без да подозира за неговите страхове.
— Отец Леире прекарвал свободното си време тук, благодарение на ключа, който му дадохте. Което е нормално.
— А брат Алесандро?
— Това е странното, отец Бандело. Клисарят го заварил да говори на няколко пъти с Марко д’Оджоно и Андреа Салаино, любимите ученици на Леонардо. Срещали се в Двора на мъртвите и разговаряли там дълго. Онези, които минавали край тях, са единодушни, че ги чували да говорят за голямото притеснение на тосканеца за портрета на свети Симон.
— И това ви прави впечатление? — Матео видя, че чичо му мърмори недоволно, мръщейки нос и чело, както често правеше. — Маестрото е болен на тема детайли, сведения, дреболии… Би трябвало да го знаете. Не познавам друг художник, който да проверява толкова пъти това, което прави.
— Така е, както казвате, братко абат. И все пак през онези дни отец Алесандро задоволяваше повече от всякога капризите на Леонардо. Търсеше му книги и графики. Работеше извънредно много в библиотеката. Дори посети крепостта на херцога, за да осигури превоз за нещо много тежко, което и досега не мога да разбера какво е.
Абатът сви рамене.
— Може да не е толкова странно, колкото изглежда, отче. Нали брат Алесандро му позираше? Нали маестрото го избра сред много други, за да нарисува лицето на Юда? Ясно е, че сигурно са се сприятелили и може да го е помолил да му помага.
— Смятате, че това е случайно? Мисля, че отец Леире ви каза вече за подозренията си, нали?
— Отец Леире, отец Леире — измърмори той. — Този човек крие нещо от нас. Виждам го изписано на лицето му всеки път, когато разговаряме…
Матео се колебаеше дали да прекъсне разговора или не. Колкото повече ги слушаше да умуват за Вечерята и за тайните, скрити там, толкова по-неспокоен ставаше. А знаеше нещо важно за стенописа!
— Но той смята, че Леонардо може да е участвал в убийството на брат Алесандро, нали?
— Грешите. Така му е казал Оливерио Хакаранда, стар противник на маестрото. Това, че Леонардо е чудак и има странни вкусове, че не го виждаме често в църквата и че се хвали, че е скрил някаква тайна в този стенопис, не го прави убиец.