— Матео! — абатът се втрещи. Неговият дванайсетгодишен племенник стоеше там, поклащайки се насам-натам, с лице, плувнало в сълзи, и облещен поглед. — Какво ти се е случило?
— Аз знам кой е този апостол, чичо — прошепна, мъчейки се да потисне треперенето си. И после припадна.
33.
Брат Бенедето и абат Бандело свестяваха доста дълго Матео. Той дойде в съзнание, но остана трескав. Трудно му беше да говори, а когато успееше, тялото му трепереше от студ и страх. Беше обзет от мисълта, че трябва да излязат от столовата колкото може по-бързо. „Това е дело на Сатаната“, мълвеше, хлипайки, за ужас на едноокия и на чичо си. И понеже не можаха да го успокоят, отстъпиха пред молбите му и потърсиха убежище в библиотеката. Там беше топло и момчето постепенно се съвзе.
В началото не искаше да говори. Вкопчваше се в ръката на абата с все сила и клатеше глава всеки път, когато му кажеха нещо. По детето не се виждаха рани или отоци; макар да беше мръсно и сутаната му да бе изцапана с кал, нямаше признаци да е било нападнато. Тогава? Бенедето слезе до кухнята за малко топло мляко и сиенски марципан, който пазеха за специални случаи. Като сложи нещо в стомаха си и се постопли, Матео постепенно си развърза езика.
Онова, което им разказа, ги накара да занемеят изумени.
Както обикновено, този ден послушникът бе отишъл на пазарния площад да купи някои хранителни продукти за манастира. Четвъртък беше най-добрият ден за снабдяване със зърнени храни и зеленчуци, тъй че той взел малко монети от торбата на брат Джулелмо и тръгнал да си свърши работата колкото може по-бързо. Като минавал пред Палацо дела Раджоне, величествената сграда от камък и тухли на три етажа преди пазара, се натъкнал на голяма група хора. Изглеждали като захласнати. Слушали, без да мигнат, речта на някакъв оратор от импровизирана сцена точно под колоните на двореца. В началото не обърнал много внимание. И все пак точно когато подминавал тълпата, нещо го спряло. Матео познавал проповедника.
— Точно тук, под тези колони, предаде Богу дух един истински християнин! — чул го да крещи. — Един добър човек, който се жертва за вярата си и за вас! Като Христос! И за какво? За нищо! Дори не трепвате, когато го споменавам! Не виждате ли, че заприличваме все повече на животните? Не виждате ли, че с малодушното си поведение обръщате гръб на Господа?
Абатът и едноокият прикриха изумлението си. Под колоните, за които говореше Матео, беше открит обесен брат Алесандро. Като сръбна от млякото, послушникът продължи разказа си. А когато им разкри кой е ораторът, те се смаяха още повече. Матео се поколеба. Мъжът, който обвинявал минувачите, че са погубили душата си, защото не разпознават пратениците на Всевишния, бил брат Джиберто. Клисарят германец, онзи, с коса с цвета на тиква, човекът, който пазеше вратите на „Санта Мария“, бе зарязал същата тази сутрин задълженията си, за да отиде да проповядва точно там, където бе издъхнал библиотекарят. Защо?
Но най-странното в разказа му все още предстоеше.
— Всички ще идете в ада, ако не се отречете от Църквата на Сатаната и не се върнете към истинската вяра! — викал клисарят гневно. — Не яжте нищо, заченато в съвкупление! Забравете животинското месо! Отхвърлете яйцата и млякото! Пазете се от лъжовните тайнства! Не се причестявайте и кръщавайте! Не се подчинявайте на Рим и сменете вярата си, ако все още искате да се спасите!
Едноокият тръсна глава. „Брат Джиберто ли каза това?“. Абатът подкани Матео да продължи. Вече по-спокоен, той им разказа, че щом клисарят го видял сред тълпата, скочил като стрела от импровизирания си олтар, сграбчил го за врата и го показал на всички.
— Виждате ли го хубаво? — рекъл и го разтърсил като торба. — Това е племенникът на абата на „Санта Мария деле Грацие“. Ако сега, докато е дете, никой не го научи на правата вяра, какво ще стане с него? Ще ви кажа! — изсумтял. — Ще се превърне в слуга на Сатаната като чичо си! В проклет вероотстъпник! И ще повлече стотици глупаци като вас към вечното проклятие!
Абатът смръщи сурово лице.
— Така ли каза? Сигурен ли си, синко? Послушникът кимна.
— После ме съблече.
— Съблече те?
— И ме вдигна във въздуха, та всички да ме видят.
— Но защо, Матео? Защо?
При спомена за това очите на момчето се навлажниха.
— Не знам, чичо. Аз… чух го само да крещи на тълпата да не си мисли, че едно дете е чисто само защото не е изгубило невинността си. Че всички идваме на този свят да се пречистим от греховете си и че ако не го направим в този живот, ще се върнем отново в долината на сълзите, към жалката материя на едно още по-лошо съществуване.