Абатът не скри разочарованието си.
— Да предположим, че сте прав. В такъв случай какво трябва да направим?
— Първо — продължи Бенедето, — да убедим отец Леире, че той е еретик. Нали е инквизитор, тук е едва ли не по Божията воля и сигурно знае за катарите повече от нас.
— А после?
— Да задържим брат Джиберто и да го разпитаме, разбира се — отвърна той.
— Това не може да стане…
Матео изрече шепнешком думите от страх да не им попречи. Въпреки че вече се чувстваше по-добре, все още не бе довършил разказа си за онова, което беше видял на пазара.
— Какво казваш?
— Че вече не можете да го задържите.
— И защо, Матео?
— Защото… — поколеба се той, — като свърши проповедта си, брат Джиберто запали сутаната си и изгоря пред очите на всички.
— Боже милостиви! — едноокият сложи ръка на устата си, ужасен. — Виждате ли, братко абат? Вече няма съмнение. За да не го съдим ние, клисарят е предпочел да се подложи на endura…
— На endura ли?
Въпросът на малкия Матео остана без отговор и увисна в разредения въздух на библиотеката. Бенедето поиска разрешение да се оттегли, за да размисли, и хукна с все сили. Онази сутрин, впечатлен от разкритията на Матео, той побърза да дойде при мен, за да ми каже, че в „Санта Мария деле Грацие“ са живели поне двама добри хора, както древните катари сами се наричали. Един инквизитор трябвало да знае това. Но едноокият наблегна на второто си откритие, което смяташе за по-близко до моите компетенции: най-сетне бе успял да познае събеседника на маестро Леонардо на пасхалната вечеря. Вече знаеше кой всъщност е мъжът с белите дрехи, протегнал напред ръце, който бе привлякъл вниманието на поне двама от Христовите ученици: Платон. Признанието му дойде точно навреме и запълни една празнота, която не можех да разгадая, откакто се срещнах с Оливерио Хакаранда. Присъствието на философа в столовата обясняваше защо маестро Да Винчи пазеше в библиотеката си всички творби на атинянина. Книги, които сега, разбира се, сигурно бяха в някой ъгъл на палата на Хакаранда и никой не им обръщаше онова внимание, което заслужаваха.
Значи кръгът постепенно се затваряше.
34.
Рим, три дни no-късно
Папският гвардеец, изпънат като арбалет, посочи напред, показвайки на главата на доминиканците накъде да върви. Мерките за сигурност се сториха прекалени дори на отец Ториани, когото хората на Светия отец познаваха твърде добре. Но папските заповеди бяха строги: току-що от лошо храносмилане беше умрял трети кардинал само за шест месеца и папата, когото мнозина обвиняваха за тези внезапни кончини, бе наредил да се проведе разследване, което включваше и строг контрол на достъпа до папския дворец.
Обстановката беше нажежена. Цял Рим настръхваше, и то с основание, когато Александър VI издигаше за кардинал някой виден човек от своята общност. Всички знаеха, че ако Светият отец се домогва до нечии владения, първо трябва само да го направи кардинал и после да го убие тайно. Законите бяха на негова страна: папата беше единственият законен наследник на имуществото на курията. И законът биде приложен отново с цялата му строгост към Негово преосвещенство кардинал Микели, много богат патриарх на Венеция, чието тяло вече изстиваше в папското хранилище.
Ториани се подчини на новите правила за достъп до чертозите на Борджия, без да възразява. След няколко минути точно когато подмина златната врата на параклиса „Санто Сакраменто“, ги видя съвсем ясно: бяха в третата зала, вперили поглед в тавана, със странно триумфално изражение, изписано по лицата им. Там, до прозорците на източното крило, далеч от суровата римска зима, отец Анио де Витербо и Негово светейшество разговаряха оживено под някакви фрески, които сякаш бяха съвсем пресни. Всъщност миришеха още на лак и на смола.
Папата, избръснат, с кестенява прошарена коса, криеше корема си под сутаната с винен цвят, в която тънеше от главата до петите. А Анио приличаше на невестулка, с остър нос, от който висеше гъсталак от черни щръкнали косъмчета, и с дълги кокалести ръце, почти като на плашило, които размахваше превзето по посока на фреските.
Разпалената реч на Нани, както всички наричаха този мъдрец, ехтеше като гръмотевиците на лятна буря:
— Изкуството е най-важното ви оръжие, Свети отче! Ако го използвате, винаги ще владеете християнския свят! Ако го изгубите, ще се провалите в пасторската си мисия!
Ториани видя, че Александър VI кима, без да продума, и същевременно усети как в гърдите му се надига гняв. Беше чувал неведнъж тази реч. Странна идея бе завладяла Рим, а с него и цвета на флорентинските изкуства. Папата бе привикал лично цяла армия от артисти на Лоренцо де Медичи Великолепни, само и само да задоволи тайните амбиции на Анио. Да не говорим за страданията на Ториани заради невижданите привилегии, давани на художници и скулптори все в ущърб на монасите и кардиналите. Раздразнен и изпълнен с ревност заради влиянието, което зловредният монах от Витербо упражняваше върху Светия отец, главата на доминиканците се престори на разсеян и се обърна към началника на гвардията, за да съобщи за пристигането му. Върховният глава на ордена „Свети Доминик“ се беше явил по изричната молба на Александър VI.