— Преди да се оттеглите, ще ви дам един съвет, отче Ториани: занапред действайте много внимателно.
35.
Не бях виждал такива източени лица като тези на монасите от „Санта Мария“ в онази неделна утрин. Преди камбаните да бият за утреня, абатът лично бе обиколил манастира, килия по килия, за да събуди всички. С висок глас той ни заповяда да се оправим по-бързо и да се подготвим за извънреден за общността капитул.
Разбира се, никой не възрази. Нямаше монах, който да не знае, че рано или късно ще плати скъпо за смъртта на клисаря. Може би затова още на следващия ден всички бяха започнали да се дебнат. За външен човек като мен положението бе станало неудържимо. Монасите се събираха на малки групички от земляци. Онези, дошли в Милано от Юг, не говореха с дошлите от Север, които на свой ред избягваха онези от езерата, сякаш те имаха нещо общо с ужасния край на брат Джиберто. „Санта Мария“ беше разединена… и аз не знаех защо.
Тази сутрин, след като се измих и облякох в здрача, разбрах колко тревожно е положението. Макар че всъщност нямаше монах, който да не мърмори срещу друг монах, всички те сякаш бяха единодушни в едно: да ме държат възможно по-далеч от своите грижи. Защото ако имаше нещо, от което се страхуваха, то беше, че по силата на правомощията си като инквизитор можех да предизвикам процес срещу тяхната общност. Слухът, че брат Джиберто е умрял, проповядвайки като катар, ги ужасяваше. Но никой, разбира се, не дръзна да го покаже открито. Гледаха ме така, сякаш аз бях принудил брат Алесандро да се обеси и бях накарал клисаря да си изгуби ума. Точно такава сатанинска роля ми отреждаха.
Но вниманието ми бе привлечено най-вече от начина, по който Виченцо Бандело се възползва от този страх.
След като ни събуди, абатът ни поведе към залата до конюшните, където имаше голяма празна маса, приготвена от самия него. Помещението беше студено и по-мрачно дори от килиите ни. Но точно така, почти слепешком, Бандело ни запозна с наситената програма, която ни беше приготвил. От сутрешното богослужение до вечернята, каза той, трябвало да се отдадем на духовни занимания — преосмисляне на греховете, самобичуване и публична изповед. А в края на деня група монаси, посочени от самия него, щяла да отиде в Двора на мъртвите и да изрови трупа на брат Алесандро Тривулцио. Клетите му мощи щели да бъдат не само изтръгнати от прегръдката на земята, но и отнесени извън градските стени, за да бъдат заклеймени, изгорени и разпръснати на вятъра. А заедно с тях и костите на брат Джиберто.
Бандело искаше манастирът му да се очисти от ереста, преди да мръкне. Той, който вярвал в невинността на брата библиотекар и дори твърдял, че има заговор срещу него, вече знаел, че приживе брат Алесандро е обърнал гръб на Христос, излагайки на сериозна опасност моралната цялост на приората му.
Видях как Мауро Сфорца, гробарят, се прекръсти нервно в края на масата.
Отец Виченцо ни се стори по-сериозен и несговорчив от всякога. Не беше спал добре. Торбичките под очите му висяха натежали на бузите и му предаваха печален вид. И донякъде вината за плачевното му състояние беше моя. Предния следобед, докато отец Ториани и папа Александър се срещаха в Рим зад гърба ми, Бандело и аз — скромният раб Божи, разговаряхме какво означава това, че двама катари са проникнали в общността ни. Милано — обясних му аз — е атакуван от силите на злото, както никога досега през последните сто години. Всичките ми източници го потвърждават. В началото абатът ме погледна с недоумение, сякаш се съмняваше, че човек, дошъл наскоро, би могъл да разбере проблемите на епархията му, но докато му излагах своите аргументи, той промени мнението си.
Обясних му защо смятам, че този низ от странни кончини, които са ни споходили, не е просто някаква случайност. Обясних му и по какъв начин бяха свързани със смъртта на поклонниците, убити в църквата „Сан Франческо“. Самата полиция на Мавъра беше на същото мнение. Нейните началници бяха стигнали до заключението, че и тези нещастници са умрели, без да окажат съпротива, като брат Алесандро. И още нещо: мястото на убийствата в „Сан Франческо“ беше главният олтар, точно под едно табло на маестро Леонардо, което наричаха Мадона в пещерата. Тази подробност, заедно с факта, че сред вещите им са били открити само къшей хляб и тесте картончета с илюстрации, ме накара да бъда особено предпазлив. Всички мъртъвци носеха едни и същи вещи. Сякаш това беше част от непонятен таен ритуал. Може би — предположих — от някакъв непознат катарски обред.
Много странно. Както намекнах на абата, Леонардо беше някакъв особен източник на проблеми. Брат Алесандро умря, след като бе позирал за него като Юда Искариот, но знаех, че и клисарят е сред монасите, които проявяваха силна симпатия към тосканеца. Да не говорим за дона Беатриче: тя бе издъхнала, след като винаги го беше закриляла. Нима бе възможно човек да не види тънката нишка, свързваща тези събития? И не беше ли очевидно, че Леонардо да Винчи е заобиколен от силни врагове, които сигурно се бояха от ереста му като нас, но бяха способни да прибегнат и до оръжие, за да унищожат него и хората му?