— Мисля, че предлагате много сложни тълкувания — рече тя накрая. — А маестрото, колкото и малко да го познавам, е голям привърженик на простите неща.
Марко и Бернардино се обърнаха към младата графиня.
— Щом е завързал толкова явно единия край на покривката, а другият пада свободно, то сигурно иска да привлече вниманието на зрителя към този край на масата. Там, където се е нарисувал, има нещо, което иска да видим.
Луини вдигна ръка към възела и го погали с крайчеца на пръстите си. Този възел бе нарисуван с голямо майсторство. Всяка гънка на плата беше удивително реална.
— Мисля, че Елена е права — съгласи се той.
— Права ли? В какво?
— Погледнете хубаво, Марко: мястото, където е възелът, е най-силно осветената част в композицията. Вижте сенките по лицата на апостолите тук. Виждате ли? По-контрастни са. По-наситени, отколкото на другите.
Д’Оджоно извърна гръцкия си профил и огледа по дължина стената, сравнявайки широкия спектър от светлосенки по дрехите и лицата на Дванайсетимата.
— Може би има смисъл — продължи Луини, сякаш размишляваше на глас. — Това място в картината е по-светло, защото за Леонардо знанието започва с Платон. Той е като слънце, което осветява разума. А най-блестящият от всички ученици е свети Симон, който има чертите на гърка и е с единствената бяла наметка в сцената…
Тази подробност върна Луини към един важен спомен:
— А Матей, ученикът, който стои до маестрото, е самият Марсилио Фичино… Разбира се! — възкликна изведнъж той. — Фичино повери на маестрото текстовете на Йоан, преди да напуснем Флоренция. Това е ключът!
Елена го погледна смаяна.
— Ключът ли? Какъв ключ?
— Сега разбирам. Древните посвещавали своите адепти, като слагали на главата им едно апокрифно евангелие на Йоан. Те смятали, че от този контакт духовната същност на творбата се предава на ума и сърцето на кандидата, който иска да стане истински християнин. Тази книга съдържала големи тайни за мисията на Христос на земята и сочела пътя, който трябва да следваме, за да заслужим мястото си на небето. Леонардо… — Луини си пое дъх. — … Леонардо е заменил евангелието с тази живописна творба, която съдържа най-важните му символи. Затова ни изпрати тук да те посветим, Елена! Защото смята, че творбата му ще те дари с мистичната тайна на Йоан!
— А можете ли да ме посветите, като не знаете какво точно е вложил маестрото в нея?
В гласа на момичето прозвуча недоумение.
— Като няма други знаци, да. В стари времена послушниците не са имали възможност дори да отворят изгубената книга на Йоан. Със сигурност мнозина от тях не са знаели да четат. Защо този стенопис да не послужи по същия начин и на нас! Освен това погледнете Христос. Той е на такава височина на стената, че да можете да застанете отдолу и да получите мистичното полагане на ръцете — с едната длан, протегната покровителствено над главата ви, а другата, обърната към небето.
Младата графиня погледна още веднъж алфата. Бернардино беше прав. Сцената на вечерята се намираше на такава височина, че човек да може да застане под покривката в цял ръст. Това беше хубаво място да се изправиш и да приемеш духа на творбата, но все пак прагматичният ум на Елена я караше да търси по-рационално решение. Леонардо беше практичен човек, не бе така отдаден на древната мистична премъдрост.
— Всъщност, струва ми се, че знам как да прочетем посланието на Вечерята…
Елена се поколеба. Малко след като застана под благодатната фигура на Алфата, получи внезапно просветление.
— Помните ли качествата, които маестрото ви накара да научите наизуст, за да ги знаете, когато дойде време да рисувате Дванайсетимата?
Бернардино кимна смаян. Спомените от деня, в който младата графиня грабна от ръцете му онзи лист, бяха още живи в паметта му. Той се изчерви.
— А можете ли да ми кажете какво качество приписва той на Юда Тадей? — настоя тя.
— На Тадей ли?
— Да. На Тадей — подкани го Елена, докато Луини се мъчеше да си спомни.
— Той е Occultator. Този, който крие.
— Точно така — усмихна се тя. — Едно „О“. Виждате ли? Тук имаме още една омега. И това не може да е случайно.
38.
— По дяволите!
Радостният възглас на Бернардино Луини отекна сред четирите стени на столовата.
— Не може да е толкова просто!
Замислен над откритието на младата графиня, художникът започна да оглежда отново разположението на апостолите. Трябваше да отстъпи три крачки, за да обхване с поглед цялата картина. Само ако застанеше на няколко метра от северната стена, можеше да ги види всичките, от Вартоломей до Йоан и от Тома до Симон. Бяха групирани по трима, всички с лице към Христос, освен любимия ученик, Матей и Тадей, които бяха затворили очи или гледаха в друга посока.