Джулелмо поклати глава. От известно време се беше заслушал в тропота на конските копита по паважа, мъчейки се да разбере накъде се е разбързал така невестулката.
— Ще ти я покажа — рече му той въодушевен. — Днес, Джулелмо, ще се запознаеш с големия художник, създал тези рисунки.
— Наистина ли?
— Лъгал ли съм те някога? Ако беше видял сцените, за които ти говоря, щеше да разбереш колко са ценни. Нарисуван е бог Апис, свещеният бик на египтяните, като пророчески знак за времето, в което живеем. Нима не си забелязал, че в герба на нашия папа също има бик?
— По-скоро… вол.
— И какво? Важен е символът, Джулелмо! До Апис е и богинята Изида. Величествена като католическата кралица на Испания, седнала в небесния си трон с отворена книга в скута, тя показва на Хермес и на Мойсей законите и науките. Представяш ли си?
Джулелмо затвори очи, сякаш разсъждаваше над думите на своя господар.
— Тези фрески говорят, драги, че Мойсей е получил всичките си знания от Египет и че ние, християните, сме ги наследили от него. Разбираш ли колко гениално е изкуството? Даваш ли си сметка колко възвишена е поуката от това, което ти казвам? Нашата вяра, драги Гулиелмо, идва оттам, от древния Египет. Както и семейството на нашия папа. Дори авторите на евангелията казват, че Исус е избягал в тази страна, за да се спаси от Ирод. Не разбираш ли? Всичко тръгва от Нил.
— И човекът, с когото ще се срещнете ли, отче?
— Не. Той не. Но знае много за тия места. Каза ми много неща за този рай на мъдростта.
Анио замълча. Когато се говореше за египетските корени на християнството, той изпитваше противоречиви чувства. От една страна, беше доволен, че с всеки изминал ден все повече мъдри хора, като Леонардо в Милано, узнаваха тайната и я претворяваха в картини като Мадона в пещерата, представяща правдиво срещата между Йоан и Исус по време на бягството в страната на фараоните; от друга, неблагоразумието разпространяване на тези истини можеше да застраши моралните устои на Църквата и тя да изгуби някои от привилегиите си. Как щяха да реагират хората, като разберат, че Исус не е единственият богочовек, възкръснал от мъртвите? Нима нямаше да задават неудобни въпроси и като узнаят за големите съвпадения между неговия живот и този на Озирис? И нямаше ли да обезпокоят папата с обвиненията си и да нарекат Отците на църквата обикновени преписвачи на една свята история, която не им принадлежи? Нани се размърда на мястото си.
— Знаеш ли, Джулелмо… Всичката мъдрост, скрита в дворцовите фрески, е нищо в сравнение с онова, което очаквам да разбера днес.
Секретарят сведе поглед от страх да не би невестулката да види какъв интерес предизвикват у него думите му.
— Ако ми даде онова, което очаквам от него, ще имам ключа към всичко, за което ти говорих. Ще знам всичко…
Анио млъкна, щом забеляза, че колата забавя ход. Хвърли един поглед през завеските и видя, че са извън Рим, съвсем близо до целта.
— Мисля, че пристигаме, отец Анио — обади се секретарят.
— Чудесно. Виждаш ли дали някой ни чака?
Джулелмо подаде глава от прозореца и огледа огромната варосана фасада на „Зеления гигант“, странноприемница в покрайнините на града, известна като място за срещи както на поклонници, така и на преследвани от закона люде. И наистина от вратата на странноприемницата ги поздрави един самотен мъж, загърнат в кафяв плащ.
— Има някакъв човек, който изглежда, ви познава — отвърна той.
— Тогава сигурно е той. Оливерио Хакаранда. Доста време мина от последната ни среща.
— Хакаранда ли? — младият мъж се поколеба. — Познавате ли го, господарю?
— О, да. Стар приятел е. Няма защо да се тревожиш.
— С цялото ми уважение, господарю, но това не е много сигурно място за човек като вас. Ако ви познаят, можем да бъдем нападнати или дори отвлечени…
Анио се усмихна развеселен. Джулелмо не знаеше колко пъти бе сключвал сделки на същото това място. „Зеленият гигант“ беше един от любимите му „кабинети“ много преди да заеме протоколната си длъжност при Александър VI. Собствениците го познаваха добре и го уважаваха. Нямаше от какво да се бои. По масите тук бе разменял пълни торби със злато от папската съкровищница за статуи, картини, древни антики, ръкописи, дрехи, парфюми и дори погребални принадлежности. Хакаранда беше един от най-добрите му снабдители. Нещата, които бе купил от него, му бяха помогнали да се изкачи по не едно от стъпалата в своята кариера. Затова бе убеден, че щом испанецът се е върнал в Рим и е помолил спешно да го види, значи имаше нещо важно за него.
Щом стъпи на земята, Анио потръпна от вълнение: дали най-сетне не е намерил старото съкровище? Дали не му носеше онова, което толкова желаеше?