— Една карта ли?
— Папесата. Сега разбирате ли?
Анио занемя.
— Така е, Нани. Същата карта, която и вие, и дона Беатриче ми дадохте, за да стигна до съкровището.
Оливерио отпи още веднъж от бирата, преглътна бързо и навлажни гърлото си. После продължи:
— Знаете ли какво мисля? Че убиецът знае за нашия интерес към книгата на папесата. Мисля, че изборът на тази карта не е случаен. Познава ни и ще ликвидира и нас, ако му се пречкаме.
— Добре, добре. — Невестулката сякаш се стъписа. — Кажете ми, Оливерио, и онези поклонници в „Сан Франческо“ ли търсеха моето съкровище?
— Разпитах малко в полицията на Мавъра и мога да ви уверя, че това не са обикновени поклонници.
— Така ли?
— Последният е бил разпознат като брат Джулио, стар катар от съвършените. Разбрах го малко преди да тръгна за тази среща. Миланската полиция е объркана. Изглежда, че преди няколко години този Джулио е бил оправдан от Светата инквизиция, а преди това е ръководил голяма общност от съвършени в Конкорецо.
— Конкорецо ли? Сигурен ли сте?
Хакаранда кимна.
Антикварят не забеляза, че тръпки побиха стария отец. Търговецът не знаеше, че това село, разположено в околностите на Милано, на североизток от столицата, бе едно от главните укрепления на катарите в Ломбардия и мястото, където според всички източници книгата, така жадувана от Анио, е била пазена повече от двеста години. Всичко съвпадаше: съмненията на Ториани за родството на Леонардо с катарите, убитите в Милано съвършени, египетската фраза в Тайната вечеря. Ако не се лъжеше, коренът на всичко трябваше да се търси в това съкровище: текст с огромно теологическо и магическо значение, пълен с тайни за познанията, които Исус е предал на Магдалина след възкресението си. Документи — свидетелство за невероятните съвпадения между Христос и Озирис, възкръснал благодарение на магията на своята съпруга Изида, единствената, която е била до него в момента на завръщането му от мъртвите.
Светата инквизиция от десетилетия се мъчеше да сложи ръка на този трактат. Най-голямото им постижение бе, когато разбраха, че негово копие, може би единственото, е излязло от Конкорецо и е стигнало до Козимо Старши по време на Събора във Флоренция през 1439 година. И повече не се появило. Всъщност единствено благодарение на липсата на дискретност у Изабела д’Есте, сестрата на дона Беатриче, и то по време на пищната коронация на папа Александър през 1492 година, узнаха, че книгата се е появила във Флоренция у Марсилио Фичино, официален преводач на Медичите и че той я е подарил на Леонардо да Винчи малко преди заминаването му за Милано. Така че беше много възможно селяните от Конкорецо също да са узнали тази вест и да искат да си върнат книгата.
— Кажете ми тогава, отче Анио — запита Хакаранда, изтръгвайки го от размишленията, — защо не ми обясните какво толкова опасно има в тази книга?
Анио съзря отчаянието, изписано по сбръчканото яйце на стария си приятел, и разбра, че няма избор.
— Това е необикновена творба — рече най-сетне. — Съдържа диалога, който Йоан и Исус водят в небесата, за произхода на света, за падението на ангелите, за създаването на човека и пътя, който трябва да следваме ние, смъртните, за да спасим душата си. Написана е точно след последното видение, което любимият ученик получава, преди да умре. Казват, че е блестящ и силен разказ, в който има подробности за отвъдния живот и за реда на сътворението, до които никой друг смъртен не се е докосвал.
— И защо смятате, че подобна книга е предизвикала интерес у Леонардо? Този човек е скаран с теологията…
Невестулката вдигна показалец и накара Хакаранда да замълчи:
— Истинското заглавие на „синята книга“, драги Оливерио, ще отговори на всичките ви въпроси. Само слушайте. Преди двеста години Анселм Александрийски е разкрил всичко в ръкописите си: нарекъл я Interrogatio Johannis или Тайната вечеря. И според информацията, с която разполагам, Леонардо е използвал тайните, изписани в първите й страници, за да нарисува стенописа в столовата на доминиканците. Това е.
— И същата книга е нарисувана на картата с папесата?
Нани кимна с глава.
— А тайната е сведена от Леонардо до една-единствена фраза, която искам да ми преведете.
— Фраза ли?
— На древноегипетски. Тя е: Mut-nem-a-los-noc. Знаете ли я? Оливерио тръсна глава.
— Не. Но ще ви я преведа. Бъдете спокоен.
40.
От тъмно до тъмно.
Така протекоха разпитите на двайсет и втория ден от януари.
Спомням си, че абат Бандело, брат Бенедето и аз разпитвахме монасите от „Санта Мария деле Грацие“ един по един и се мъчехме да открием в думите им някакви следи, които биха ни помогнали всеки от нас да разреши своята загадка. Преживяхме необикновени мигове. Всички искаха да споделят по нещо. Разтреперани, те молеха за опрощаване на греховете си и се кълняха, че никога повече няма да се съмняват в божествената същност на Исус. Горките. Всичките им признания бяха плод на оскъдните им познания по теология; смятаха разни дребни простъпки за тежки грехове и обратно. И все пак по този начин, с много търпение, братята Алесандро и Джиберто постепенно се очертаха като острие на копието — нещо като своеобразен опит за контрол отвътре на мястото, където се намираше Тайната вечеря. Четиримата монаси, които се оказаха най-подведени, признаха поотделно основния мотив, който ги е водил: в тази огромна творба на тосканеца било скрито нещо, което нарекоха „образ талисман“. Ще рече изкусно геометрично очертание, нарисувано с цел да запленява непредубедените умове и да запечатва в паметта им информация, която за нещастие никой от разпитаните не можа да изрази с думи. „Това е третото Божие откровение“, осмели се да каже един от тях.