И все пак, преди да изгубя съзнание, успях да чуя един глас който ми прошепна нещо, което не разбрах:
— Сега, отче, ще мога най-сетне да отговоря на въпросите ви.
След туй, зашеметен и слисан, припаднах.
43.
Свестих се с желанието да повърна и със силна болка в главата, не знаех колко време съм бил в несвяст. Всичко край мен се въртеше и съзнанието ми бе по-размътено от всякога. Причина за това беше постоянната тежест в слепоочията. Една повтаряща се болка пронизваше от време на време черепа ми от ляво на дясно и смущаваше възприятията ми. Тя бе така силна, че известно време не се опитах дори да отворя очи. Помня също, че опипах главата си, търсейки някаква рана, но не можах да открия нищо. Болката беше вътрешна.
— Не се бойте, отче. Здрав сте. Почивайте си. Скоро ще се съвземете.
Един приятен глас, същият, който бях чул, преди да загубя съзнание, ме изненада още преди да съм се надигнал. И пак ми заговори със спокоен и непринуден тон, като на стар познат.
— Ефектът от нашето масло ще трае само още няколко часа. После отново ще се почувствате добре.
— Вашето… масло?
Объркан и слаб, с вдървени ръце и крака, излегнат върху нещо неравно, успях да събера сили и да проговоря. Разбрах, че са ме отнесли някъде на закрито, защото дрехите ми бяха сухи и студът не беше така силен, както на поляната Санто Стефано.
— Чувалът беше напоен с масло, което приспива, отче. Една стара рецепта. Тайна на магьосниците по тия места.
— Отрова… — промълвих аз.
— Не съвсем — отвърна той. — Това е балсам, получен от бурен, блян, бучиниш и мак. Няма грешка. Достатъчно е съвсем малко от него да проникне през кожата, за да ви приспи веднага. Но скоро ще ви мине. Успокойте се.
— Къде съм?
— На сигурно място.
— Дайте ми да пия, моля ви.
— Веднага, отче.
Пипнешком поех глинения съд, който непознатият ми подаде. Беше греяно вино. Някаква горчива течност, която помогна на изтерзаното ми тяло да се съвземе. Впих жадно устни в съда и събрах сили да отворя леко очи и да хвърля поглед наоколо. Не се лъжех. Вече не бях на поляната Санто Стефано. И които и да бяха моите нападатели, ме държаха отделно от Джорджо, Мауро и Бенедето, сам в някакво затворено помещение без прозорци, прилично на килия в самотна селска къща. Помислих си, че сигурно съм лежал цяла вечност там, на тази сламена рогозка. Брадата ми бе набола и някой се беше осмелил да свали монашеските ми дрехи; вместо тях бях облечен в груба дреха от вълнен шаяк. Но от колко време бях тук? Не можех да преценя. И къде бяха братята ми? Кой ме бе довел на това място? И защо? Усетих, че някаква тежест сковава гърлото ми.
— Къде… съм? — повторих аз.
— На сигурно място. Нарича се Конкорецо, отец Леире. Радвам се, че се съвземате. Имаме да си говорим много, много с вас. Спомняте ли си за мен?
— Ка… как? — заекнах аз.
Исках да се обърна и да видя събеседника си, но една остра болка отново ме прикова.
— Хайде, отче! Нашето масло ви приспа, но не ви е отнело паметта. Аз съм човекът, който винаги говори истината, не ме ли помните? Онзи, дето се закле да разреши загадката, която ви измъчваше.
Сякаш камшик изсвистя в главата ми. Вярно беше. Боже Господи! Наистина бях чувал някъде този глас. Но къде? Трябваше да направя голямо усилие, за да се изправя и да погледна лицето на онзи, който ми говореше. И, Исусе Христе, най-сетне го видях. Беше точно зад гърба ми. Кръгло и зачервено, както винаги. С онези изумрудени очи, светли и живи. Марио Форцета.
— Сетихте ли се кой съм?
Кимнах.
— Съжалявам, че постъпихме по този начин, за да ви доведем тук, отче. Но, повярвайте, нямахме друг изход. С добро нямаше да ни последвате — усмихна се той.
Говореше в множествено число и това ме обърка.
— Нямали сте! Кои сте вие, Марио?
Като ме чу да изричам името му, лицето на Форцета грейна.
— Праведните хора от Конкорецо, отче. Нашата вяра не ни позволява да използваме насилие, но хитрост може.
— „Чист човек“… Ти?
— Сигурно сте ужасен, знам. Освободихте един еретик от затвора, който си бе заслужил. Но преди да ме съдите за това, ви моля да ме изслушате. Трябва да ви кажа много неща.
— А братята ми?
— Оставихме ги, заспали като вас, на поляната Санто Стефано. По това време, ако не са замръзнали, вече трябва да са се прибрали в Милано, и сигурно и тях ги боли глава.
Марио изглеждаше добре. Раната, която преди няколко дни разсичаше на две лицето му, още личеше, но той си бе пуснал брада и кожата му беше загоряла на слънцето. Изобщо не приличаше вече на онзи призрак, с когото разговарях в затвора в палата на Хакаранда. Беше напълнял и лицето му излъчваше щастие. Сигурността, че е далеч от дон Оливерио, му бе подействала добре. Но не можех да разбера защо бе решил да ме отвлече. И защо точно мен, нали аз му върнах свободата.