Внезапно Слейд се изправи и заобиколи бюрото си.
— Какво правиш тук?
— Вероятно аз би трябвало да ти задам този въпрос — отвърна любезно Реджина.
— Очевидно съм зает с работа.
— Очевидно.
Той стисна зъби.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
— Може и да си забравил — отвърна Реджина по-разпалено, отколкото й се искаше, — но мястото на една жена е до нейния съпруг.
— Не и в нашия случай. Болката я връхлетя като прилив на вълна.
— Не. Не и в нашия случай. Ти беше напълно категоричен по този въпрос.
— Никога не съм давал обещания да остана — отвърна й Слейд, но гласът му секна, а очите му останаха приковани в нейните.
Реджина потръпна. Беше издала изгарящата я болка, но вече беше твърде късно.
— Никога не си ми обещават каквото и да било!
— Ти никога не си ме молила!
Двамата се взираха напрегнато един в друг. Реджина трепереше и чувстваше, че всеки момент ще й прилошее. Искаше й се да излее болката и гнева си. Искаше да върне времето назад. Искаше да избухне и да нарани съпруга си така, както той я бе наранил. А повече от всичко й се искаше да крещи, да изкрещи високо въпроса, чийто отговор така копнееше да узнае. Как можа да я напусне след такава нощ? Как можа да я изостави?
Но не биваше да се оставя на разрушителните си пориви. Тя остана неподвижна и само учестеното повдигане на гърдите й издаваше чувствата, които бушуваха в душата й.
Слейд изглеждаше тъжен и някак гузен.
— Прости ми.
Идваше й да заплаче.
— Н-не приемам твоето извинение.
Той се поколеба за миг, после посегна да я докосне. Реджина отблъсна гневно ръката му.
— Не ме докосвай!
Слейд отпусна безпомощно ръце покрай тялото си.
— Имаш пълното право да се чувстваш разстроена.
Реджина не си направи труда да му отговори. Думата „разстроена“ беше твърде бледа и безлична, за да определи онова, което чувстваше. Освен това изобщо не искаше да показва пред този мъж колко е разстроена в действителност и какви болезнени терзания разкъсват душата й.
— Не трябваше да идваш тук, Елизабет — каза настоятелно Слейд. — Защо ти беше да идваш? Искам да останеш в Мирамар.
Реджина стисна болезнено зъби.
— Докато ти си тук. — В другия си живот, добави мислено тя, с онази жена. — Какъв мерзавец!
Тежкото обвинение го жегна право в сърцето.
— Такъв съм. Знам го по-добре от всеки друг.
Реджина премигна. Не беше очаквала подобен отговор. И все пак тя знаеше, че има твърде изкривена представа за този човек. Някога беше в състояние пламенно да го защитава; някога, преди време го беше поставила на величествения пиедестал на добродетелите. Преди време щеше да му възрази. Но вече не. Въпреки че предателските пориви да се поддаде на добрата представа за него все още се бореха с неверието в душата й.
Слейд пъхна смутено ръце в джобовете си. Изглеждаше искрено притеснен, задето е предизвикал сълзите, напиращи в очите й.
— Аз те нараних. Не исках да става така.
Прииска и се да се разсмее. Гласът й излезе накъсан, като сподавено стенание.
— Колко си грижовен само!
— Добре — извика гневно той. — Но нека първо ти припомня, че не бях аз този, който дойде в леглото ти онази нощ. Ти дойде при мен. Никога не съм имал намерение да консумирам нашия брак. Но, по дяволите, ти сама ми се предложи!
Душата й ридаеше. Брутално откровените му думи бяха като шамар в лицето й. Но най-много я заболя от мисълта, че той никога не е имал намерение да консумира женитбата. Несдържаната ярост в очите му почти я отхвърли назад.
Той се отдалечи бавно от нея и впери поглед през прозореца.
Все още скована от острите му думи, Реджина го гледаше с широко отворени очи и се бореше да подреди обърканите мисли в главата си.
— Никога не си искал истински брак с мен?
Той не се обърна да я погледне.
— Не.
Реджина се бореше за глътка въздух. Най-после Слейд се обърна.
— Вярно е, че не бях достатъчно откровен с теб. Предполагах, че ти ще бъдеш доволна да се омъжиш и че ще бъде напълно достатъчно да ти предоставя своя дом и своето име.
— Предположението ти е напълно погрешно.
Слейд се намръщи.
— По дяволите, съжалявам. Съжалявам повече, отколкото би могла да си помислиш.
Реджина не пророни и дума, защото не можеше.
— Тази вечер ще те настаня в хотела. Утре можеш да хванеш първия влак и да се върнеш обратно в Темпълтън. Едуард те доведе тук, той ще се погрижи и да те отведе у дома.
Преди време Реджина се бе заблуждавала, че поне малко познава и разбира този човек. Сега обаче осъзнаваше, че никога не би могла да го разбере.