— Не.
Слейд трепна от изненада.
— Не можеш да останеш.
— Точно така. — Тя отвори припряно огромния кафяв плик и мислено се помоли Слейд да не забележи горчивите горещи сълзи, които настойчиво напираха в очите й. — Затова искам развод, Слейд, и то незабавно.
— Какво?
— Искам развод.
Той не се помръдна, нито пък й отговори.
— Защо си чак толкова изненадан?
Много бавно Слейд насочи погледа си към нея и отвърна:
— Може би не съм никак изненадан.
Не й харесваше мрачния израз на болка в очите му. Тя беше тази, която страдаше в момента. Не я интересуваше дали и той не страда — той трябваше да страда, не му дължеше дори и единствена капка съчувствие.
— Мислех, че искаш да бъдеш господарката на Мирамар.
— Не. — Искаше й се да изкрещи в лицето му, че това е било само заблуда, че всичко, което някога е искала, е да бъде негова съпруга, че е искала да бъде не господарка на Мирамар, а господарката на сърцето му. Но това беше недостижима мечта. — Не искам да имам нищо общо с Мирамар.
Той впери поглед в разхвърляното си бюро.
— Мисля, че е редно да те осведомя, че няма да позволя да получиш и едно-единствено пени от моето наследство.
— Това някакъв вид отмъщение ли е?
— Наричай го както искаш. — Брадичката й се вирна упорито. — Вероятно е отмъщение. Предполагам, разбираш, че няма смисъл да продължаваме този формален брак.
— Но ти вече не разполагаш със своите пари. След венчавката цялата собственост на жената преминава в ръцете на нейния съпруг. Трябваше вече да си се досетила.
Може би би било така, ако тя беше Елизабет Сейнт Клер. Но в нейния случай беше различно. Баща й щеше да й повери наследството едва след нейната женитба. И вероятно точно това щеше да направи. Но тя не биваше да го споменава пред Слейд. Не можеше да го направи, без да му разкрие истинската си самоличност, а тя предпочиташе да избегне това. Очевидно през цялото време нейният съпруг се бе интересувал единствено от парите й. Ако узнаеше, че тя има нещо общо със семейство Браг, едва ли някога щеше да се съгласи на развод.
Разтреперана, ръката й стискаше здраво документите за развода.
— Остави ме да си отида, Слейд. Вероятно ще успеем да постигнем някакво парично споразумение. — Нейният адвокат беше предложил тази възможност като последен изход от ситуацията. И все пак я бе посъветвал да не засяга подобна тема. Но това бе последната й възможност, защото наистина беше стигнала до задънена улица.
Лицето му помръкна.
— И колко струва за теб този развод?
Кой знае защо, сърцето я заболя по-силно отпреди.
— Н-не знам.
Усмивката му беше отблъскваща и грозна.
— Защо? — той пристъпи заплашително към нея.
Реджина отстъпи крачка назад. Не й харесваше изражението на лицето му, нито опасния блясък в очите му.
Той продължи да настъпва към нея, докато я притисна с гръб към стената.
— Защо не знаеш? Искам да кажа, че след като смяташ да ми платиш, трябва да имаш предвид някаква конкретна цена.
Пулсът й се ускори. Не искаше да усеща тялото му толкова близко до своето. Близостта му я смущаваше не по-малко от неприкрития му гняв.
— Правиш нещата да изглеждат толкова… мръсни.
— А не са ли мръсни?
Реджина затвори очи.
— Да. — Разводът наистина беше най-мръсното нещо, което й идваше наум.
— Колко? — озъби се Слейд — На каква сума ме оценяваш? Реджина беше изплашена. Гърбът й обаче бе опрян в стената и нямаше начин да му се изплъзне.
— Нашите адвокати…
— Без адвокати! — извика той и изтръгна документите от ръката й. — Никакви адвокати, никакви обезщетения, нищо подобно няма да се случи!
— Какво искаш да кажеш? — извиси глас Реджина.
Слейд навря лицето си съвсем близо до нейното.
— Казвам не. Н-Е. Не!
Реджина се вцепени. Слейд оголи равните си зъби.
— Само това мога да отговоря на твоята молба, Елизабет. — С двете си ръце, той вдигна документите във въздуха. Подразбрала неговите намерения, Реджина извика болезнено. Напълно обезумял от гняв, Слейд ги скъса на две. После й се усмихна.
Най-после истерията надделя над всякакви останали емоции.
— Ще съжаляваш за това! Ще ми платиш! Когато баща ми узнае за всичко това, ще те накара да съжаляваш до края на живота си! Той ще се погрижи…
— Баща ти?
Твърде късно Реджина осъзна колко наивно е развързала езика си. Тя пребледня като смъртник.
— Джордж Сейнт Клер е мъртъв.
Реджина притисна гърба си плътно към стената. Сърцето й препускаше като обезумяло. Как бе успяла да допусне такава фатална грешка?