— Тогава защо плачеш?
— Н-не плача.
Слейд можеше лесно да я обори. От очите й се стичаха горчиви сълзи. В този момент с всяка глътка въздух, която си поемаше, той съжаляваше, че е напуснал тази жена. Никога не беше искал да я нарани.
— Ще се почувстваш ли по-добре, ако отново ти повторя, че съжалявам, задето съм ти причинил болка?
Реджина поклати ожесточено глава. Сълзите се стичаха неудържимо по гладката й кожа. Думите му, изглежда, само й причиняваха още повече мъка.
Слейд се поколеба.
— Ако знаех, никога нямаше да те напусна.
Реджина се изсмя истерично.
— Думите са безсмислени. Само действията значат нещо. А твоите действия говорят повече от всякакви думи. Всичките ти действия.
Слейд не проумяваше напълно смисъла на думите и; боеше се да вникне в значението им. Очевидно беше само едно: тази жена го ненавиждаше дотолкова, че непреклонно искаше развод. Тя вече го бе осъдила, беше приела, че личността му е лишена от всякакви добродетели. Душата го болеше. Не можеше сляпо да отмине нейната присъда, макар че през годините, в които бе отблъскван от толкова много хора, би трябвало да е привикнал с несдържаните порицания.
Изглеждаше също, че чувствата й към него са били твърде крехки и нетрайни. Логично. Това обясняваше рязката промяна в нейното поведение. И все пак съществуваше една възможност, една незначителна възможност, която не можеше да отмине, не биваше да пренебрегне.
— Реджина, преди време си изпитвала топли чувства към мен. Те могат да се възвърнат.
— Не! Чувствата ми бяха горчива заблуда!
Слейд се сепна и надяна непроницаемата маска на лицето си. Някога тази жена го бе обожествявала като герой, но сега считаше чувствата си за горчива заблуда. Някога огромната пропаст между техните два свята не значеше нищо, но сега тя го мразеше и нямаше път между сърцата им. Хрумна му, че вероятно е най-добре да отстъпи и да й даде развода, за който така настоятелно го молеше. Вместо това Слейд промълви:
— Ще довършим този разговор някой друг път.
— Не! — извика отчаяно тя. — Искам да сложим край още сега! Брет има копие от онези документи. Моля те, подпиши ги!
Слейд изправи рамене.
— Не, Реджина.
— Не?
Слейд вече бе взел своето решение — неразумно и глупаво, противно на всякаква логика.
— Няма да се разведа с теб.
— Не? Това ли е последната ти дума?
Той пристъпи решително до вратата и спря.
— Това е последната ми дума.
— Мили боже, защо? Защо ми причиняваш това?
— Защото между нас вече не стои призракът на Джеймс.
Реджина изкачваше бавно широкото мраморно стълбище, плъзгайки ръка по величествения парапет от ковано желязо. Пръстите й опипваха замислено гладкия метал. Защо ли й я бе потърсила Ксандрия Кингсли? Реджина бе подготвена за една наистина грозна сцена. Трябваше от самото начало да откаже да се срещне с нея, но нещо я възпря.
През изминалата нощ не бе успяла да поспи дори за миг. След посещението на Слейд бе останала стресната, изплашена, разгневена. Той бе имат наглостта да й намекне, че би могла да възвърне топлите си чувства към него — след като я бе напуснал, след като имаше друга жена в живота си. Новият ден обикновено носеше нов късмет, но и днес Реджина не можеше да изхвърли от ума си мислите за жестоката конфронтация помежду им от предната вечер. А сега й предстоеше нов сблъсък, вероятно не по-малко жесток и унищожителен от предния.
Икономът — дребничък японец с безстрастно изражение — я въведе в дневната. Стаята беше просторна и светла. Макар подът да бе покрит със същия жълтеникаво-кафяв мрамор, с който бе облицовано и стълбището, върху него беше проснат огромен ръчно тъкан китайски килим в златисти краски. Цялото помещение бе издържано в различните нюанси на жълтото, и независимо от гъстата утринна мъгла извикваше в този ранен час свежест и бодро настроение.
Ксандрия седеше на обширен диван с пъстра окраска, облечена в красив цикламено-червен костюм. Сакото беше отлично скроено и идеално подчертаваше тънката й талия и закръгления бюст, а полата се спускаше малко над коленете и деликатно намекваше за сочните й бедра. Дори ръкавиците, захвърлени небрежно на дивана, бяха в същия цикламено-червен цвят. Когато видя Реджина, Ксандрия се усмихна приветливо и се изправи да я посрещне.
Реджина я поздрави толкова вежливо, колкото изобщо й бе възможно, имайки предвид вцепенението, което сякаш бе обхванало цялото й същество. Без да предложи освежителна напитка, тя седна на другия край на дивана и погледна в очите своята неканена гостенка. Ръцете й лежаха здраво преплетени в скута.