Слейд отвори плика и извади отвътре някакъв ключ. Изражението му мигновено се промени. Той вдигна поглед към Чарлз и много тихичко попита:
— Какво е това?
— Събирайте си багажа — каза усмихнат Чарлз. — Защото това е ключът за „Франклин Стрийт“ 1700.
Слейд изглеждаше напълно слисан. Реджина се вкопчи в ръката му.
— Какво е това?
Но той дори не я погледна. Очите му не се откъсваха от ключа.
— Ключ за дома „Хенеси“ — промълви той толкова развълнуван, че думите излизаха почти неразчленени от устата му.
— Вие двамата го заслужавате — пророни благо Чарлз. — Идеален дом за прекрасни млади хора като вас.
Ръката на Слейд трепереше, обгърнала здраво ключа.
— Мисля, че не мога да приема такъв подарък. — Той все още не събираше сили да погледне нито Чарлз, нито когото и да било.
— Документите вече са на твое име. Удоволствието е изцяло мое, синко.
Реджина се взираше в грубо изсечения му профил. Слейд изглеждаше разчувстван до сълзи. Много внимателно и нежно тя докосна ръката му.
Той премигна смутено и я погледна усмихнат през сълзи. Думите му бяха все още тихи и накъсани и Реджина трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе:
— Това е едно малко имение.
Тя кимна. Горещи сълзи замъгляваха очите й. Най-после Слейд вдигна очи и погледна Чарлз в лицето.
— Аз… Аз съм потресен, не съм го очаквал. Не зная какво да кажа.
— Слейд, нямаш представа колко се радвам за теб. И макар да подозирам, че сега истинската ти цел е Мирамар, искам да знаеш, че винаги ще имаш дом и тук, и твоят дом ще те очаква. Мога само да добавя, че къщата е доста близо и до мен. — Чарлз се усмихна. Очите му бяха блестящи и влажни. — Но, синко, ако предпочиташ да я продадеш, ще те разбера. Знаеш, че под собствения ми покрив винаги ще има място и за теб.
Слейд поклати глава, неспособен да пророни и дума. Реджина безуспешно се опита да надникне в очите му. Никога нямаше да забрави този момент. Нищо чудно, помисли си тя, че Слейд предпочита Сан Франциско пред Мирамар. Сега всичко й се проясни.
Внезапно тя осъзна, че Слейд обгръща раменете й с ръка и силно я притиска към себе си.
— Благодаря ти, Чарлз. Благодаря ти, ние ти благодарим. — А после се разсмя и смехът му отекна като ведра музика в ушите й.
22
Реджина не можа да заспи. В съзнанието й отново, и отново се прожектираха паметните събития от дома на Чарлз Ман. Слейд изглеждаше толкова спокоен и ведър, сякаш бе напълно различен човек. Ведрите му усмивки, сухият хумор и топлият напрегнат поглед бързо се превърнаха в най-скъпите спомени в ума й. И онова деликатно подчертано собственическо докосване по рамото. Или онзи незабравим момент, в който всички станаха свидетели на безграничната любов от страна на неговия работодател и верен приятел.
В този миг Реджина се оказа неспособна да сдържи собствените си щастливи сълзи — плачеше със Слейд и заради Слейд, разтърсена до дъното на душата си и благодарна, че поне тук има истински баща, който го обича безусловно.
И понеже сънят упорито й се изплъзваше, Реджина неволно сравняваше това кратко време с вечерите, прекарани в Мирамар. И неизменно, колкото и да беше несправедливо, съпоставяше Чарлз и Рик. Разликите бяха космически. Топлината и сладкият уют в дома на Ман създаваха атмосферата, която трябваше да цари във всяко семейство. Тази мисъл я изпълваше със съжаление, изпълваше я с гняв. Никога не бе видяла подобна топлота в дома на Виктория и Рик. И все пак тя прекрасно знаеше, че Рик обича Слейд не по-малко от Чарлз Ман. Би заложила цялото си наследство на това свое убеждение. И защо ли Рик бе толкова заслепен, че отказваше да разкрие пред сина си своята безгранична любов? Защо трябваше непрекъснато да го дразни, да го обижда?
Но и Слейд далеч не беше същият в Мирамар. Защо ли не можеше просто да се отпусне и да покаже пред Рик и добрата си страна? Реджина започваше да подозира, че съпругът й умишлено предизвиква баща си, че целенасочено се стреми към безсмислените му обиди. Но защо? Откъде ли бяха тръгнали странните им взаимоотношения? Тя можеше само да се радва, че поне в Сан Франциско Слейд има второ любящо семейство в лицето на двамата Ман.
Реджина бе твърдо решена да стигне до дъното на блатото; тя искаше отговори. Искаше да види между Слейд и Рик отношения, които поне да не й напомнят час по час за озлобени кучета, озверели за капка чужда кръв. Каквито и вражди да бяха имали в миналото, сега нямаха причини да стоят настръхнали един срещу друг. Време беше и двамата мъже да заровят томахавката.
Кой ли беше истинският Слейд? Интуицията й подсказваше, че това са две страни на един и същи човек. В съзнанието й внезапно изникна сравнението между пустинята и топъл парник: в горещите пясъци на пустинята оцеляваха само най-силните, най-жилавите екземпляри, но в плодородната почва на оранжерията дори и най-крехките видове разцъфваха в пълната си красота. Мирамар цъфтеше, но беше емоционална пустош. Слейд трябваше да подхранва силата на своите емоции, ако искаше да оцелее там. Бе имал нещастието да бъде изоставен от майка си още като невръстно момче и да попадне на баща, поставил на пиедестал по-големия си син, неспособен да дава воля на чувствата си към него самия. В обкръжението на семейство Ман обаче нямаше нужда от предпазна броня. Крехките му чувства, уязвимата му страна бе обградена с любов и съчувствие. Тук той можеше да бъде себе си самия.