Реджина предпочиташе да пристъпи направо към въпроса.
— Харолд, коя беше жената, която току-що влезе в офиса на съпруга ми?
— Казва се Елизабет Сейнт Клер, мадам.
Неподвижна като статуя, Реджина седеше пред тоалетната си масичка. В огледалото лицето й изглеждаше призрачно бледо и изпито. В едната си ръка стискаше изящната четка, инкрустирана с перли. Трябваше да среши косата си. На леглото зад гърба й бяха разстлани роклята и бельото, които щеше да облече тази вечер за тържеството в дома на Чарли Ман.
Но в момента беше напълно забравила за четката в ръката си. През целия следобед съзнанието й се луташе безуспешно. Преди време се беше смятала за тази жена, Елизабет Сейнт Клер. В продължение на седмица дори беше живяла като нея. А после, след като паметта й се възвърна, продължи да се преструва на нея. Затова не можеше сега да не изпитва тръпка на вина, задето целенасочено е приела самоличността на другата жена.
В действителност двете никак не си приличаха. Нямаше каквато и да било прилика.
Елизабет Сейнт Клер.
Да, и двете бяха хубави блондинки, слаби и стройни жени. Но нямаше начин някой, който е срещал едната от тях поне веднъж, дори и за миг да ги обърка една с друга.
Разбира се, Рик вече й бе признал, че е знаел истината от самото начало и Реджина отдавна вече му беше простила. Но никой друг в Мирамар не беше виждал Елизабет, с изключение на Джеймс, който отдавна бе мъртъв и погребан. Какво тогава търсеше тази жена тук? През целия ден този въпрос измъчваше съзнанието й, докато накрая й причини ужасно главоболие. Защото единственото логично обяснение беше, че е дошла да спечели сърцето на Слейд — и своето място в Мирамар.
Реджина се взираше напрегнато в собственото си отражение. Лицето й изглеждаше измъчено и бледо. Опита се да си втълпи, че страхът й е абсурден — сега тя беше съпруга на Слейд и това беше необратимо. Но Елизабет не би могла да намери по-неподходящ момент да нахлуе в техния живот. Сега появата й беше още един удар, който трябваше да преодолее, още една пречка за брака й, която трябваше да премахне. А Реджина чувстваше, че силите й са на привършване.
Но трябваше да се справи.
Мислите й бяха прекъснати от кратко почукване на вратата. В следващия миг Слейд застана на прага. Реджина го гледаше втренчено в огледалото. Той също я наблюдаваше. Накрая съпругът й промълви:
— Нали тържеството е тази вечер?
— Да. — Гласът й прозвуча удивително спокоен. Дали щеше да й разкаже за посещението на Елизабет Сейнт Клер?
Той влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Запъти се право към гардероба, където висеше изгладеният му смокинг, и започна бавно да се преоблича. А после, когато съблече ризата и я сви на топка в дланта си, се обърна към нея:
— Няма ли да кажеш нещо?
Реджина го погледна.
— За кое?
— За изминалата нощ.
— Какво искаш да кажа?
— Не знам. Повечето жени щяха да изпаднат в нервен пристъп, да избухнат в сълзи или да се заровят в леглото, завити през глава.
— Аз не съм „повечето жени“.
— Това поне го знам.
Реджина се поколеба.
— Добре. Съжалявам, че не се прибра миналата нощ. Съжалявам и се чувствам разочарована.
Слейд потръпна.
— Наистина знаеш как да ме накараш да се чувствам още по-зле, нали?
— Трябва да се чувстваш виновен, Слейд. Ако искаш да ми се извиниш, ще приема извинението ти.
— Знаеш ли какво? — отвърна дрезгаво той. — Наистина съжалявам. По дяволите, съжалявам за всичко.
Реджина обаче се боеше, че думите му се отнасят не за изминалата нощ, а за техния брак. Тя не намери у себе си сили да му отговори.
Слейд се обърна с гръб към нея и с резки, отривисти движения събу панталона си.
Реджина не можеше да чака повече.
— Няма ли най-после да ми кажеш?
— Какво да ти кажа? — Слейд наметна широкия си халат.
— За жената, която те посети в офиса ти днес.
Той сякаш се вцепени.
— Моля?
— За Елизабет Сейнт Клер.
Слейд пристъпи припряно към нея и срещна погледа й в огледалото.
— Откъде знаеш, че е идвала в офиса ми днес?
— Видях я. Срещнахме се в асансьора, така да се каже. Дойдох с надеждата да обядваме заедно, но когато разбрах коя е… се разстроих.
— И си тръгна?
— Да.
Слейд се премести от другата й страна, така че да я вижда директно. Тя се обърна към него.
— Какво, искаше?
— Не знам.
— Какво ти каза? — Гласът й трепереше.
— Изпя ми някаква глупава тирада за това, колко много съжалявала за смъртта на Джеймс. Но всичко беше една тлъста лъжа. Тази жена не изпитва и капка симпатия към мъртвия ми брат — изсумтя гневно Слейд.