Реджина се чувстваше нещастна. Беше нещастна и изплашена. Как двамата със Слейд щяха да се сдобрят, ако продължаваха да се отдръпват един от друг? И как да преодолее нарастващата бездна между тях, след като дори не знаеше в какво се крият причините за влошените им отношения?
Тя тъкмо преминаваше покрай отворените врати на терасата, когато случайно движение откъм призрачните сенки в градината привлече вниманието й. Терасата бе осветена от безброй хартиени фенери, които висяха и проблясваха в мрака като малки прозрачни луни. Реджина спря и впери поглед в познатия силует отвън.
Рик също я бе забелязал. Той вдигна смутено рамене и изплува от сянката на храсталака.
— Ти дойде!
— Е, да, по дяволите! — Изглеждаше смутен като хлапак. — Самата ти ме убеди.
Реджина се усмихна. Усмивката й беше колеблива и все пак — първата й искрена усмивка за вечерта.
— Не ми изглеждаш добре — отбеляза откровено Рик. — Достатъчно си се изморила за тази вечер. Слейд трябва да те откара у дома.
Погледът й се замъгли от сълзи — сълзи, които нямаха нищо общо с налегналите я нещастни мисли. Тя посочи към салона.
— Той е някъде там. Върви при него, Рик.
Вместо да се помръдне, Рик промълви:
— Не трябваше да идвам тук.
— Не — отвърна припряно Реджина. — Трябваше да дойдеш. — Тя го хвана под ръка. Наистина се нуждаеше от малко освежаване, но това тук беше по-важно. — Ела с мен.
Рик неохотно й позволи да го отведе в салона.
Накрая откриха Слейд, застанал сам под една саксия с огромно палмово дръвче. Хрумна й, че самотната му стойка под дръвчето е също толкова умишлена и целенасочена, колкото и самоналожената изолация от живота в Сан Франциско — и също толкова безсмислена.
И тогава той ги видя. Очите му се разшириха от изненада.
Рик кимна към сина си.
— Хубаво тържество.
— Не вярвам на очите си — пророни Слейд. — От десет години живея в града и ти никога не си идвал да ме видиш. А сега, само за една седмица, идваш вече втори път. Нищо не разбирам.
Рик пъхна смутено ръце в джобовете си.
— Дойдох в града да говоря с жена ти. Но след като тя отказа да те помоли да се върнеш у дома, реших сам да го направя.
— Какво?
— Чу ме добре. Ти си тръгна, Едуард също замина. Не мога да управлявам ранчото съвсем сам.
— Разбира се, че можеш, Рик. Дори докато Джеймс бе още жив, ти пак го управляваше сам.
Реджина реши, че е редно да се намеси.
— Слейд, баща ти току-що те помоли да се върнеш у дома!
— Чух. Ще помисля над това.
— И какво толкова има да се мисли? — избухна гневно Рик. — Нима предпочиташ тази мизерна дупка пред Мирамар? Там е истинският живот, момче! Това тук е само фантазия и нищо повече!
— Може би ще трябва да помисля колко време ти отне да ме повикаш у дома. И защо ме викаш сега, след като никога преди не си го правил.
— Престанете! — извика Реджина. — Защо и двамата просто не загърбите ненужната си гордост и не си признаете, че се нуждаете един от друг? Защо? О, вървете по дяволите! И двамата!
Реджина се обърна и излетя от стаята, преминала най-после границите на търпението си. Не издържаше повече на това напрежение! Тя се откъсна от тълпата и се озова на терасата сама сред дузина хартиени луни. Впила пръсти в железния парапет, Реджина се бореше със сълзите.
— Проклет да си! — не й се мислеше за Слейд. — Безмилостен твърдоглав инат! — След като бе отказал да се помири с баща си, дали щеше да откаже и мира с нея? Какво трябваше да направи Рик, за да стигне до душата му? Какво трябваше да стори тя, за да спечели сърцето му?
— Реджина?
Тя се напрегна. В момента баща й беше последният човек, когото би искала да види.
— Моля те, остави ме!
— Не мога, не и когато си толкова разстроена. — Той обгърна нежно раменете й. — Защо съпругът ти не е до теб? Защо не се опита да те успокои?
Реджина го погледна безутешно.
— Защото имаме проблеми. Не се ли радваш да го чуеш?
Никълъс приседна до нея на дървената пейка.
— Искаш ли да ми разкажеш?
— Не.
— Обичам те, Реджина. Последното, което би могла да очакваш от мен, е да размахам пръст с думите: „Нали ти казах.“
Реджина покри лицето си с ръце.
— Всичко върви на зле, и макар да не зная защо, все още го обичам. Знам, че можем да оправим някак си нещата. Знам, че мога да го направя щастлив — че двамата можем да бъдем щастливи. — Тя вдигна глава и погледна предизвикателно баща си. — Но ако си дошъл да тържествуваш, ако си мислиш, че ще го напусна само защото не всичко върви по мед и масло, грешиш.