— Да, благодаря.
— Изглеждаш… — Той сякаш се поколеба. — Изглеждаш по-добре.
— Би ли повторил?
— Изглеждаш по-добре — повтори отчетливо Слейд. — Една спокойна нощ върши… — Думите му внезапно секнаха. Лицето му се покри с гъста руменина.
Реджина се изправи вцепенено и внимателно промълви:
— Да, нощта беше спокойна и си починах добре. Благодаря. — Какво ли ставаше пък сега? Очевидно Слейд я бе очаквал. Но защо ли се опитваше да подхване учтив разговор с нея? Тя бе подготвена да я нападне, задето е решила да остане — или изобщо да откаже да разговаря с нея. Но такъв подход бе напълно необичаен за него. В действителност, ако не го познаваше достатъчно, би могла да си помисли, че този мъж се опитва да я поласкае. А сега по лицето му определено плъзваха яркочервени петна.
— Днес изглеждаш чудесно, Елизабет.
Реджина се съмняваше, че е чула правилно едва смутолевените му думи.
— Моля?
Очите му най-сетне срещнаха нейните. Бяха ярки и блестящи.
— Днес изглеждаш чудесно. Изглеждаш… много хубава. — Сега гласът му беше напрегнат, болезнено интимен.
Реджина тъкмо бе вдигнала салфетката си, а сега тя изпадна от вцепенените й пръсти и плавно се спусна към пода. Слейд погледна встрани. Сега лицето му беше моравочервено. Реджина осъзнаваше, че току-що е получила комплимент. Много искрен комплимент. Завладя я странно удоволствие, страните й се обагриха в руменина.
В този момент пред нея грубо тракна чиния с храна. Тя се сепна. Погледът й бързо срещна този на Лусинда. Очите на прислужницата хвърляха гневни искри. Реджина веднага разбра — момичето изпитваше някакво влечение към Слейд. Дожаля й за хубавичката девойка, защото без значение колко сложни изглеждаха сега нещата в Мирамар, Слейд си оставаше най-големият син и наследник, а човек с неговото положение никога не би обърнал внимание на една прислужница.
— Моля те, донеси ми кафе — обърна се Слейд към нея.
— Може би трябва сам да си го донесеш — отвърна нападателно Лусинда.
Внезапно всякакво съчувствие се изпари от душата на Реджина. Беше шокирана.
Слейд погледна остро Лусинда.
Момичето се врътна рязко на токчета и напусна стаята. Реджина остана загледана след нея.
Слейд изглеждаше навъсен и мрачен.
— Родена е в Пасо Роблес и през целия си живот е работила за нас, както и родителите й преди нея. В известен смисъл тя е част от семейството, но това не й дава някакви по-специални права.
— Да, разбира се — съгласи се мигновено Реджина. — Мисля… Мисля, че тя проявява голям интерес към теб.
— Да, може и така да е, както проявява интерес и към всеки млад и силен мъж в околността. — Слейд я погледна в очите. — Яж си палачинките, преди да са изстинали — нареди й той.
Очите им се срещнаха отново. Реджина дори не посегна към вилицата си. Прислужницата отдавна бе излязла от мислите й. Напрегнатият поглед на Слейд сякаш я хипнотизираше. Този човек искаше нещо от нея, отчаяно го искаше, но тя не можеше да проумее какво е то.
— Яж — повтори отсечено той. После й се усмихна. — Жожо прави най-вкусните палачинки в целия свят — повярвай ми, знам го със сигурност. — Сега гласът му беше нежен и мек.
Реджина долови интимната нотка в гласа му и остана поразена. Вчера бе срещнала дружелюбната икономка. Но как би могла да се храни точно в този момент? Слейд целенасочено се бе настанил срещу нея на масата, отявлено бе потърсил компанията й. И не се опитваше да я напада за оставането й в Мирамар, не беше студен, безразличен или враждебен. Точно обратното — опитваше се да се държи нормално, и макар непохватно, дори й бе отправил комплимент. Реджина подозираше, че този мъж рядко отправя комплименти към дами, а това ги правеше още по-ценни.
— Наричаш Жозефин „Жожо“?
Устните му се извиха едва доловимо.
— Навик от детинството.
Реджина мигновено си представи Слейд като дете. Трябваше да е бил симпатично момченце, дори красиво. Вероятно непрестанно е правил бели, помисли си тя с умиление.
— Нима е била тук още по времето, когато си бил дете?
— Откакто съм се родил. — Усмивката му се стопи, Слейд сякаш се поколеба. — Тя ни отгледа. Мен и Джеймс.
На свой ред Реджина се поколеба. Можеше само да предположи, че майката на момчетата е починала.
— Съжалявам.
Той я прониза с поглед.
— За какво?
— Че не сте имали майка, която да ви обгърне с грижите си.
— Недей да съжаляваш. — Той махна безразлично с ръка. — Тя е била пълен боклук.
Реджина простена.
— Слейд!