Болката й изглеждаше почти непоносима. Трябваше отдавна да се досети, че думите му са лишени от искреност. Сега това беше повече от очевидно. Не се осмеляваше дори да я погледне в очите. Внезапно Реджина скочи на крака.
— Елизабет…
Тя пренебрегна сдържания му протест.
— Очевидно ме смяташ за глупачка!
— Не те мисля за глупачка! — Слейд също се изправи.
— Само че си доста неопитен лъжец!
Лицето му бе непроницаемо, но очите му горяха със странен блясък.
— Наистина искам да останеш — едва успя да пророни Слейд.
— За един кратък миг почти ти повярвах — промълви Реджина с разтреперан глас. — За миг си помислих, че наистина искаш да остана, че си променил решението си. Че си започнал поне малко да ме харесваш.
— Наистина промених решението си — отвърна мрачно и неуверено той. — И наистина… те харесвам.
— Само че вече не ти вярвам! — извика Реджина, забравила всякакви норми за поведение. Гласът й се извисяваше неудържимо. — Това някаква нова игра ли е? Или развлечение? Да си поиграеш с мен и с чувствата ми! Или пък вече си решил, че искаш наследството ми? Да не би да възнамеряваш да ми предложиш брак?
— По дяволите! — възкликна гневно Слейд. — По дяволите!
Разгневена и наранена, Реджина почти излетя от стаята.
Слейд обаче беше изключително бърз — настигна я още до вратата и рязко я извърна с лице към себе си. Имаше вид на напълно отчаян човек.
— Грешиш! Това не е игра. Виж, Елизабет, ние можем да бъдем приятели. Ние сме приятели. Това е всичко. Последната нощ много мислих за това и реших…
— Не, ние с теб не сме приятели! Ти никога не би разбрал смисъла на думата „приятели“, дори ако някой си направеше труда да разтвори през очите ти тълковен речник! — извика Реджина като обезумяла. — Приятелите никога не се лъжат един друг! А ти ме лъжеш в очите, и то непохватно!
— Елизабет…
— Не! — крещеше неистово тя. — Да не си посмял да изречеш и думичка повече! — Реджина осъзна, че от очите й капят сълзи, и се втурна с всички сили към двора.
Каква глупачка беше само — да остане след всичко, което се случи. Едва сега тя разбираше колко е уязвима, когато станеше дума за Слейд, и тази мисъл я изплаши. Беше изминала в бяг половината от двора, когато осъзна, че той я е последвал. Реджина затича отчаяно. Слейд не изостана. Тя отвори стремглаво вратите към собствената си стая и се опита за ги затръшне зад гърба си. Той заблъска като обезумял по старото дърво. Последва силен тласък от негова страна — и Реджина не само бе отхвърлена от вратите, но се озова по гръб на земята.
Подът беше от тежко дъбово дърво, но дебелият ръчно тъкан килим я предпази от нараняване. Падането не беше тежко, но след онази злополучна езда, при която бе хвърлена от коня, гърбът й беше натъртен и сега болезнено пулсираше. В един безкрайно дълъг миг Реджина остана по гръб неподвижна и почти вцепенена. После усети как Слейд внимателно коленичи до нея.
Ръцете му се сключиха на раменете й.
— Господи! Добре ли си?
— Не ме докосвай — прошепна решително тя. Бедрата му изпълваха твърдата материя на дънките. Слейд не беше особено едър, но беше значително по-силен от нея, и всяко късче от тялото му представляваше съвършено оформен мускул. Реджина се повдигна на ръце и се отдръпна на няколко инча — сравнително безопасно разстояние между двама им.
Слейд не се помръдна. Когато Реджина най-сетне вдигна погледа си към него, той я пронизваше с тъмните си блестящи очи.
— Съжалявам — пророни той. — Извинявай. Наистина съжалявам.
Той наистина мислеше онова, което говореше — Реджина го виждаше в очите му, долавяше го в гласа му.
— За кое точно съжаляваш, Слейд?
— Задето нахлух в стаята ти, задето те повалих на земята. За всичко. Не искам да те нараня, Елизабет.
Реджина остана неподвижна. Погледът му издържа на нейния. Ръцете му все още притискаха раменете й. Запита се дали е вложил в думите си онова, което се надяваше да е — че не е искал да наранява и чувствата й, макар точно това да беше постигнал.
Слейд я погледна мрачно в очите.
— Единственото нещо, което никога няма да бъда, е хладнокръвен лъжец. — Той потръпна. — Съжалявам. В живота си не съм срещал твърде много дами. Поне не истински дами като теб.
Този път в комплимента му нямаше умисъл и прозвуча толкова сърдечно, че Реджина се трогна до сълзи.
— Не разбирам — отвърна му меко тя. — Какво искаш да кажеш?
— Изобщо не биваше да се вслушвам в съветите на Рик. Никога преди не бях ухажвал жена, това просто не е в моя стил.