Сълзите бавно се изплъзваха от очите на Реджина и се стичаха свободно по лицето й. Слейд не беше суров човек. Беше романтик. Той беше влюбен в Мирамар и може би — само може би — тя беше влюбена в него.
— Н-никога.
— Не мога да позволя да ни отнемат всичко това — промълви горещо той, стиснал ръцете й в дланите си. — Не мога и няма да го допусна. По дяволите, Елизабет, съжалявам, че не дойдох да ти кажа истината от самото начало. Исках да го направя. Наистина исках. Рик ме подтикна към злополучната идея да те ухажвам. — Той потръпна и за миг притвори очи. — Той знаеше, че не бих могъл да го направя.
Лицето на Реджина се къпеше в сълзи. Гласът се изтръгна от устните й, приглушен като шепот:
— Можеш да го направиш, Слейд. В момента го правиш.
Той не я чуваше.
— Но нима е чак толкова лошо? Ти ще бъдеш господарка на всичко това. Ще бъдеш господарка на едно от най-величествените творения на Бога. Ти така или иначе щеше да станеш господарка на Мирамар. — Погледът му пареше като огън. — Господарка на Мирамар.
Слейд все още държеше ръцете й, но Реджина усещаше, че той дори не го усеща. В момента беше погълнат от Мирамар, не от нея.
— Но аз не мога да си спомня — прошепна тя, последният й опит за протест. — Не мога да си спомня.
— И може би никога няма да си възвърнеш паметта — отвърна решително Слейд. — Но винаги ще имаш това. Винаги ще имаш свое местенце тук, винаги ще принадлежиш на това място. Мирамар е вечен. Не разбираш ли?
Реджина разбираше, разбираше всичко, разбираше твърде добре. Тя се опита да освободи ръцете си, а Слейд мигновено разбра какво е направил, защото я отпусна сам. Тя избърса сълзите от лицето си.
— Не е чак толкова зле — повтори напрегнато Слейд. — Как би могла да кажеш „не“ на всичко това?
Реджина навлажни устните си. Как би могла да каже „не“ на този мъж?
Внезапно той обгърна лицето й в широката си длан. Очите им се срещнаха. В този кратък миг Реджина си помисли, че е научила всичките му тайни, всичките отчаяни и болезнени емоции, които разкъсваха душата му.
— Ти си нашата единствена надежда — промълви Слейд. — Ти си моята единствена надежда.
Разбира се, всичко бе илюзия и чувството, че познава този човек по-добре от самата себе си, безвъзвратно отлетя. Реджина отдръпна лицето си от дланите му и мигновено почувства празнота.
— Не си справедлив — прошепна тя.
Но вече знаеше какъв ще бъде нейният отговор. И знаеше, че е повече от глупачка. Не знаеше коя е, не знаеше нищо за своето минало, не можеше да си спомни лицето на своя годеник, но щеше да се омъжи за Слейд Деланза. И нямаше да го направи заради Мирамар, щеше да го направи заради него. И може би — само може би — и заради самата себе си.
11
Реджина и Слейд заобиколиха къщата и се насочиха към брега. Склонът се спускаше полегато към златистата пясъчна ивица, окъпана от пенливите вълни на океана. Когато достигнаха ръба на скалата, двамата се оказаха на върха на безупречно чиста, кремава на цвят, дюна. По стръмното възвишение се виеше тясна пътека, която водеше право към миниатюрното заливче срещу тях. От двете страни на залива дюните отстъпваха място на жълтокафеникави скали, а в далечината се виждаха внушителни канари с цвят на червен бор.
Те спряха, вперили поглед в пленителния пейзаж. Слънцето галеше с лъчите си океана, над главите им кряскаха и плавно кръжаха чайки, а вълните оставяха следи от снежнобяла пяна върху копринения пясък с перлени отблясъци. Нямаше и следа от човешко присъствие наоколо. Реджина почувства как дъхът й секва, поразена от приказното очарование на това райско кътче.
Слейд мълчеше. Не беше промълвил и дума, откакто тя даде съгласието си да се омъжи за него. Предстоящата женитба би трябвало да предизвика някакъв нюанс на интимност помежду им, но вместо това въздухът между телата им вибрираше от напрежение. Реджина копнееше да разгадае мислите на човека срещу себе си, но не се осмели да го попита. Истината беше, че тя се боеше от тях. Надяваше се, че той не съжалява за взетото решение. Тя самата още не го вярваше. Изглеждаше й глупаво и наивно. Но не съжаляваше, че е приела да свърже живота си с този мъж. И как би могла? Той бе спасил живота й, беше й предложил закрилата си, а необичайното му предложение все още изпълваше съзнанието й.