Реджина копнееше да разпръсне тишината и напрежението помежду им.
— Тук ли плуваш? — попита го тя.
— Да, но водата не е чак толкова спокойна, колкото изглежда на пръв поглед. Течението е коварно. Не бива да плуваш сама тук.
Реджина го погледна крадешком. Надяваше се думите му да са породени от загриженост за нея. А ако Слейд все още не беше достатъчно загрижен за нея, то тя бе твърдо решена с времето да постигне доверието му. Той беше вперил поглед в безбрежната повърхност на океана — може би не можеше или не искаше да я погледне. А може би се взираше отвъд хоризонта, към далечен Китай. Профилът му боне твърдо изсечен и болезнено съвършен.
— Ами китовете? — попита тя, защото в полезрението й не попадаше нито един от огромните бозайници.
Слейд посочи към северната част на залива.
— Вече ги няма — отвърна й, без да се опитва да прикрие разочарованието в гласа си. — Но рано сутринта бяха точно там.
Слейд все още не се осмеляваше да я погледне.
— Но ще се върнат. Винаги се връщат. Не могат да останат далече от това място.
— Също като теб? — прошепна Реджина.
Най-после той се обърна към нея.
— Да — отвърна отсечено Слейд. — Също като мен. Да вървим. Сега няма смисъл да ги чакаме. Няма да се върнат нито днес, нито пък утре. Можеш да ги видиш чак догодина.
Реджина посегна да го задържи.
— И ако ти си беше тръгнал, също нямаше да се върнеш цяла година, нали? Или дори две?
— Изглежда, си успяла да научиш доста за мен за краткото време, откакто си тук.
— Как бих могла да затворя ушите си за нещата, които говориш?
— Изобщо не си заслужава да слушаш какво говори Виктория.
— Защо, Слейд? Кажи ми защо напусна дома си.
Той сякаш се вцепени.
Реджина осъзна, че е била нетактична.
— Ти ще бъдеш мой съпруг — прошепна тя.
Вместо да й отговори, Слейд забърза надолу по пътеката и Реджина се видя принудена да го последва. Пясъкът беше дълбок и мек и затрудняваше крачките й. Накрая Слейд заговори, без да се обърне към нея.
— Заради Рик. Уморих се да ми повтаря колко съм пропаднал.
Сърцето й се обърна.
— Не го вярвам. Никой баща не може да каже за сина си, че е пропаднал.
— Не с толкова много думи — призна неохотно Слейд. — Но непрекъснато ме мъмреше. Даваше ми да разбера, че аз съм непрокопсаник, докато Джеймс беше съвършен.
— Рик те обича. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги задържи.
Слейд рязко се извърна. Лицето му беше мъртвешки бледо.
— И откъде, по дяволите, би могла да знаеш?
Реджина се сепна, но реши да отстоява позицията си.
— Знам само онова, което чувам и виждам с очите си.
Слейд изруга.
— От колко време си тук? Три, четири дни? Нищо не знаеш!
— Може би си прав — побърза да отговори Реджина. От самото начало тя подозираше, че Слейд няма да възприеме мнението й за отношението на Рик към него, но беше достатъчно умна, за да отстъпи навреме.
Той отново забърза по пътеката, която излизаше право на брега. Реджина се поколеба. В момента този мъж се бореше с гнева си, опитваше се да изразходи отрицателните емоции с широки яростни крачки. Тя се опасяваше, че този път гневът му не е насочен само към Рик, но и към нея самата. Трябваше да го остави за малко сам, да му даде възможност да успокои напрежението в душата си. Не биваше да го ядосва точно сега, да подкопава чувствата му към нея на този крехък етап от току-що установените им взаимоотношения.
Реджина позволи на Слейд да се отдалечи от нея и пое с наслада влажния солен въздух, който подейства успокояващо на опънатите й нерви. За в бъдеще трябваше да бъде по-предпазлива. Целта й съвсем не беше отчуждение с бъдещия й съпруг. Разполагаха с цял един живот, за да се опознаят взаимно, да споделят дълбоко скътани и болезнени тайни. В този момент тя осъзна, че ако паметта й не се възвърнеше, само Слейд щеше да споделя, а тя щеше да се превърне в безмълвен слушател. Тази мисъл отново изопна нервите й. И все пак в момента възвръщането на паметта й щеше да причини повече проблеми, отколкото би могло да разреши.
Твърдо решена да потисне нерадостните мисли, Реджина се огледа наоколо. В далечния хоризонт безбрежните сиво-сини води на океана се сливаха с необятните небеса. Вдясно, над непристъпните скали, две чайки кръжаха във въздуха и рисуваха невидими кръгове в простора. Под краката й пясъкът пареше и проблясваше в неуловими перлени оттенъци. Реджина вдиша отново мекия и влажен въздух и точно в този момент разчете категоричното послание на сърцето си — никога нямаше да се отегчи от този бряг. Никога нямаше да се отегчи от Мирамар. Вече го носеше дълбоко в душата си.