— Не ми изглеждаш добре — отбеляза Слейд. — Трябва бързо да стигнем до Темпълтън. Колкото по-скоро те види лекар, толкова по-добре.
Реджина се чувстваше твърде разстроена, за да отговори, и неимоверно облекчена, че има кой да се погрижи за нея. Беше толкова изтощена, че в никакъв случай не би могла сама да вземе някакво решение или да протестира. Тя му позволи да я отведе до коня. Някакво вцепенение бе обхванало цялото й тяло и потискаше страха, отчаянието й и напиращата истерия.
— Накуцваш — каза Слейд и й подаде ръка. — Боли ли те глезенът?
— Малко — призна неохотно тя и против волята си се опита да си спомни как си е наранила крака. Усилията й се оказаха безполезни. Безсилието явно бе изписано на лицето й, защото за един кратък миг й се стори, че очите на Слейд изразяват съчувствие. Сега той стоеше на няколко инча от нея и тя видя, че очите му не са черни, нито дори кафяви. Бяха тъмносини, напрегнати, тревожни. Това бяха очи на много интелигентен човек. В следващия момент мекото изражение изчезна от лицето му и Реджина се запита дали не си е въобразила.
Тя погледна мекото седло от еленова кожа. До момента беше толкова заета с мислите си, че не й бе хрумнало, че ще трябва да споделят един кон. Но ситуацията не позволяваше да настоява за някакво благоприличие и тя прекрасно го съзнаваше. Слейд й помогна да се качи на седлото. За нейна изненада той не се качи зад нея, а хвана поводите на коня и го поведе умело напред.
Реджина бе обхваната от противоречиви мисли. Дори не беше предполагала, че той ще върви пеша. Островърхите му ботуши изглеждаха доста неудобни, а времето бе непоносимо горещо. Макар да не знаеше точното време, тя предполагаше, че е някъде към обяд и ще измине дълго време, преди слънцето да залезе.
— На какво разстояние сме от града?
— Десет, дванайсет мили.
Реджина бе поразена.
Слейд обаче изглеждаше невъзмутим. Вървеше пред коня с дълги и уверени крачки, а силните мускули на гърба му играеха под тънката влажна материя на ризата, след като бе съблякъл жилетката си.
— Господин Деланза — промълви неспокойно Реджина, защото не можеше да си наложи да се обърне към него по име. Без да спира, той се обърна внимателно към нея. — Моля ви. Не мога да ви оставя да вървите пеша. Градът е твърде далече.
Слейд погледна косо към нея.
— Вие — една изискана дама — ме каните да споделя седлото с вас?
— Вие ми спасихте живота.
— Не мислите ли, че преувеличавате малко?
— Не. — Тя поклати решително глава. — И аз съм ви много благодарна. Не мога да ви оставя да вървите, докато аз яздя. Не и на такова разстояние. Моля ви. — Руменината по лицето й се сгъсти, но това не я интересуваше. Много добре знаеше какво говори. Този човек я бе спасил; несъмнено той спаси живота й. Не можеше да му се отплати с безчувственост. Боеше се, че в момента има само него. Напълно зависеше от него. А сега му беше дори още по-благодарна, след като бе проявил такава съобразителност към чувствата й. Не приличаше на човек, който би се интересувал от чувствата на една дама, но очевидно впечатлението й бе погрешно.
Той я прониза с внимателния си поглед, преди да вземе решение и да се метне зад нея на седлото. Чувството на удовлетворение обаче я напусна веднага щом почувства тялото му зад гърба си. До момента не беше се замисляла за смущаващата близост, която неминуемо възникваше между телата им. Цялото й тяло се скова от напрежение. Тя си напомни строго, че не бива да се притеснява и че при създалите се обстоятелства установените правила не важат. Но това не й попречи да почувства напрежението в неговото тяло, не по-малко осезателно, отколкото в нейното собствено. Реджина се надяваше, че мъж като него, толкова небрежен към външния си вид, би могъл да игнорира неудобството, както трябваше да го направи и тя. Не съжаляваше, задето му бе предложила да сподели коня си с нея. Това беше най-малкото, което можеше да направи, след като той бе спасил живота й.
Двамата яздеха в пълна тишина. Реджина бе погълната от собствените си проблеми и подозираше, че и Слейд е обхванат от мрачни мисли. В установилата се тишина паниката я обзе с нова сила и скоро изпълни цялото й същество. Скоро ужасът й премина в неудържима истерия. Колкото и да си повтаряше, че е Елизабет Сейнт Клер и че скоро нещата ще се оправят, вакуумът на незнанието заличаваше всяка искрица оптимизъм в душата й. Трябваше незабавно да си възвърне паметта — просто трябваше. Как би могла да живее по този начин? Не знаеше нищо за себе си и за своето семейство, нито за онзи обир във влака, който я бе довел до това ужасяващо състояние.