Острите думи на Слейд бяха посрещнати с наелектризирана тишина. Реджина беше шокирана. Виктория искаше да я омъжи за Едуард? Дали това не беше някакъв резервен план? Ако Слейд откажеше да се ожени за нея, Едуард щеше да я ухажва? Направо й се повдигаше от това семейство!
— Браво — извика възторжено Едуард и съпроводи думите си с аплодисменти. — Дори самият аз не бих могъл да се изразя по-точно от теб, Слейд. Мамо, би ли се извинила на щастливия младоженец и неговата годеница?
Гърдите на Виктория бурно се повдигаха и спускаха под ефирната материя на официалната й рокля.
— Не — отвърна задъхана тя. — Няма да се извиня. Няма да се извиня, задето искам собственият ми син да получи онова, което този хулиган държи в ръцете си. — Тя се завъртя рязко на тънкото си токче и напусна стаята.
Рик въздъхна.
— Тази жена е невъзможна. Започвам да се отегчавам от сцените й. — Той погледна замислено Едуард. — Ако не беше ти, отдавна да съм я изхвърлил като мокро коте.
Едуард вдигна небрежно рамене.
— Значи има поне една полза от присъствието ми тук, нали така? — Той се обърна към Реджина и дружелюбно усмихнат й подаде ръка. — Време е за вечеря. Не се притеснявай. Рано или късно мама ще свикне с мисълта, че ти си съпруга на Слейд.
Реджина прие протегнатата му ръка, но не успя да се усмихне в отговор. Не можа дори да му отговори.
Виктория трепереше от гняв. Проклет да е този Слейд! Само ако не се беше върнал! Не можеше ли просто да се върне при Чарлз Ман и живота си на север? Той не заслужаваше съдбата си — нито Мирамар, нито богатата наследница. Едуард заслужаваше всичко.
Тя крачеше неспокойно из стаята си — спалнята, която споделяха двамата с Рик. Помещението беше огромно, с висок таван и под от борово дърво, покрит с пъстри килими. В средата се намираше огромното месингово легло, което побираше нея и съпруга й, когато не си говореха и предпочитаха да спят с гръб един към друг. Вършеше им прекрасна работа и когато не бяха скарани и се отдаваха на разнообразните си сексуални игрички.
Сега обаче Виктория кръстосваше стаята и припряно премисляше ситуацията. Как би могла да раздели Слейд и Елизабет? Как ли би могла да принуди Слейд да се върне в Сан Франциско?
Не по зле от всички останали членове на семейството тя знаеше, че Слейд обожава Мирамар. Искаше й се и собственият й син да носи в сърцето си поне капка от привързаността, която брат му изпитва към своя дом, но не беше така. Знаеше също, че Слейд изпитва горещи чувства към Елизабет. Страстта му беше очевидна за всеки, който би си направил труда да го забележи. И все пак на него му бе отнело доста време, за да премисли евентуалния си брак с нея. За известно време дори си беше помислила, че за пореден път Слейд ще откаже да се подчини на баща си, че ще се върне към живота си в Сан Франциско и ще забрави Мирамар. И тогава лошото момче й бе поднесло изненада. Внезапно бе променил намеренията си.
Може би с малко усилие от нейна страна той отново ще размисли.
Разбира се, трябваше да се очаква и точно обратното, защото, когато Слейд си наумеше нещо, проявяваше упоритост, каквато рядко се среща у друг човек. Това беше една от най-характерните черти на семейство Деланза. Другата възможност беше самата Елизабет. Тя сякаш не приемаше особено присърце мисълта за тази женитба. Изглеждаше несигурна и объркана. И не особено запленена от личността на Слейд. А преди няколко минути й се бе сторила направо потресена. Вероятно и тя имаше нужда от малко външно въздействие.
И защо би трябвало една дама да се чувства привлечена от Слейд? Той беше долно копеле и невъзпитан грубиян. Едуард бе мъжествен и привлекателен, беше истински джентълмен. Не би трябвало да й коства прекалено много усилия да накара Елизабет да се отдръпне от Слейд — и да я тласне право в ръцете на Едуард.
Това би разрешило половината от проблема.
Внезапно Виктория излезе припряно от спалнята и прекоси двора, като се придържаше плътно към стените на къщата. Вратите на трапезарията бяха отворени и до слуха й ясно долитаха гласовете на хората от семейството. През повечето от времето говореха Едуард и Рик. Вероятно, както обикновено, Слейд изглеждаше отегчен и мълчалив, а Елизабет не проронваше и думичка.
Внимателно и предпазливо Виктория се плъзна в стаята на Елизабет. Вътре беше тъмно като в рог и за миг тя остана напълно неподвижна, заслушана в приглушените звуци на нощта. Постепенно очите й привикнаха с тъмнината.