И тогава Виктория се захвана за работа. Внимателно затвори вратите на стаята и запали една от старите газови лампи. Погледът й светкавично обходи цялото помещение — оправеното, но разхвърляно легло, масичката и стола, разтвореното светско списание. С бързи крачки тя прекоси разстоянието до гардероба и го отвори. Посрещнаха я строги редици от изгладени и грижливо подредени дрехи. Виктория претършува шкафа, без да има ясна представа какво точно търси, но твърдо решена да намери нещо, което да й разкрие загадките, съдържащи се в мистичната личност на Елизабет и с един удар да разреши всичките й проблеми.
Всички рокли бяха изключително елегантни, правени по поръчка и безбожно скъпи. Виктория затръшна гневно вратата на гардероба и се приближи към камарата от куфари в ъгъла. Отвори капака на най-горния от тях и се зарови в купчината от дрехи вътре — още костюми, бельо и нищо интересно. На дъното цареше истинско разнообразие от елегантни обувки. В друго време и на друго място Виктория би спряла за момент, за да им се полюбува и дори да ги изпробва, но не и сега.
В един от по-малките джобове на куфара тя откри бижута. Елизабет сякаш никога не сваляше от врата си колието от изящни перли, но никой не би могъл да я обвинява за това, защото камъните бяха толкова скъпи, че би било безумие да рискува да й бъдат откраднати. И все пак бижутата, които бе оставила без надзор в куфара си, също не бяха фалшификати. Имаше няколко златни гривни и поразително красиво колие с топаз. За миг Виктория не се сдържа да не претегли украшението на дланта си. Един ден и тя щеше да разполага с бижута като тези — и още повече. Щеше да има рубини и сапфири в изобилие.
Раздразнена, Виктория захвърли колието с топаза обратно на мястото му. Щеше да й бъде далеч по-лесно, ако знаеше какво точно търси. В никакъв случай не биваше да допуска да я заловят на местопрестъплението, така че трябваше да побърза. Не й хрумваше подходящо обяснение, с което да се измъкне от подобна конфузна ситуация. Не я интересуваше какво мислят за нея Рик, Слейд или дори Елизабет, но мнението на Едуард беше от огромно значение. Мнението на Едуард беше решаващо.
В следващия момент погледът й попадна на миниатюрно, невзрачно на вид, медальонче. Виктория се намръщи неодобрително, защото пред очите й стоеше украшение, което би подхождало повече на малко момиченце, а не на зряла жена. Нямаше смисъл да го разглежда прецизно, за да прецени, че не е особено ценно. После обаче и хрумна, че щом Елизабет го е донесла със себе си в новия си дом, то за нея медальончето би трябвало да има някакво специално значение. Тя отвори малкото капаче.
Вътре имаше миниатюрен портрет на младо момиче, което силно напомняше на Елизабет, но очевидно не беше тя. Предполагаше, че това е майка й, Дороти Сейнт Клер, която Виктория никога не беше виждала, защото жената починала преди сключването на брака им с Рик. Тя въздъхна отегчена и нетърпелива. После обърна небрежно медальона, а погледът й пробяга по плътната буква „S“, гравирана върху капака. И тогава очите й сякаш се залепиха за инициалите.
На пръв поглед й се стори, че буквите на капачето са ES. Но определено се лъжеше. Нито пък бяха DS.
Пишеше RS.
Това не бяха инициалите на Елизабет. Не бяха и инициалите на нейната майка. Коя ли беше пък тази RS?
И защо ли инициалите й бяха гравирани върху този невзрачен медальон?
На пръв поглед Виктория нямаше никакви причини да подозира Елизабет в измама, но самата тя прекрасно си спомняше как бе принудена от дете да се бори със зъби и нокти, за да свързва двата края, след като бе останала кръгло сираче. В онези отдавнашни, но незабравими дни Виктория трябваше да мами, за да оцелява. А бракът й с Рик Деланза преди двадесет и три години беше повече от златен шанс за нея — докато не настъпиха лоши времена за Мирамар.
Сега тя запълваше времето си със заплетени планове, които да дарят сина й с всичко, което той заслужава — и което същевременно би затвърдило позициите й като господарка на Мирамар. Затова Виктория не пропусна да се запита дали пък тази прословута амнезия не беше само блъф и дали Елизабет наистина беше тази, за която се представяше. Първата мисъл, която й хрумна, беше, че ако самата тя беше една никому неизвестна млада жена, с удоволствие би се престорила на Елизабет Сейнт Клер, за да се омъжи сполучливо в семейство Деланза и да спечели властта и обществения престиж, които неизменно съпътстваха името на господарката на Мирамар.
Но ако наистина беше така, нима Рик не би го разбрал? Може би, допусна Виктория, заслепена от внезапно връхлетялото я вълнение, а може би не. Все пак той не беше виждал Елизабет от пет години освен на погребението на Джордж Сейнт Клер, но тогава тя е била толкова плътно забулена, че едва ли е имал възможност да види чертите на лицето й.