Тя потръпна. Сега поне знаеше какво притежава и лесно можеше да прецени кое липсва. Реджина се обърна към куфарите. Един бърз оглед на отделението с ценните й бижута бе достатъчен, за да прецени че не липсва нищо освен малък медальон без всякаква стойност. Вътре в него имаше малка фотография на непозната млада жена с инициали RS, което я бе накарало да смята, че й е подарък от някой член на семейството.
Сега беше точно толкова разгневена, колкото и изплашена. Макар да не знаеше нищо за произхода на този медальон, той беше най-личният предмет от всичките й вещи и не можеше да не изпита болка от загубата му. Очевидно медальонът бе имал някаква стойност за нея, защото в противен случай нямаше да го вземе със себе си. Много бавно Реджина се изправи и потъна в меката тапицерия на коженото кресло.
Каква причина би имал някой да се рови сред личните й вещи, след като целта му не беше да краде? Защо би взел този незначителен медальон, вместо да отмъкне гривните и колието? Нямаше никаква логика. И кой ли беше този човек?
Виктория не беше присъствала на вечеря, но Реджина някак си не виждаше тази изискана и надменна жена да се промъква в чужда стая с цел кражба. Лусинда също изпитваше неприязън към нея, но нима една камериерка не би се изкушила да вземе нещо по-ценно? Това трябваше да е някой, който я познава и когото тя не познава.
Реджина инстинктивно чувстваше, че този човек се е интересувал от нея самата, а не от нещата в куфара й. Никога досега не бе осъзнавала с такава болезнена яснота своята уязвимост, уловена в капана на пълната празнота в съзнанието си по отношение на своето минало. Никога досега не се беше чувствала толкова изплашена от бъдещето.
Първият й порив беше да изтича и да разкаже всичко на Слейд. Той й бе обещал да я закриля и тя нямаше основания да се съмнява в думите му. Слейд със сигурност щеше да се разгневи от мисълта, че някой се е осмелил да открадне от нея в собствения му дом. Той притежаваше сила и увереност, които й бяха жизнено необходими в този момент. Но не биваше да отива сега в неговата спалня. Не и след като той току-що я бе оставил в градината, обезумял от гняв. Реджина си напомни, че който и да се е промъкнал в стаята й, очевидно не бе имал цел да я нарани, но това не й донесе никакво успокоение. Първото нещо, което щеше да направи на сутринта, беше да разкаже на Слейд какво се е случило.
Слейд не можеше да заспи. Непрекъснато се въртеше в леглото си и накрая се изправи и впери поглед в двора. Вратата на стаята му беше отворена, но мрежата беше на мястото си — въпрос на навик. Вътре в стаята гореше една малка лампа, която хвърляше оскъдна светлина наоколо си, а нощта беше тъмна като в рог.
Беше непоносимо горещо и задушно. Тялото му непрекъснато се потеше и това нямаше нищо общо с времето. Току-що над морната земя бе започнала да се спуска нощна мъгла в такава близост до океана, но в това нямаше нищо неестествено. Нощта беше хладна, мъглива и сладка. Той бе обул само къси вълнени шорти, но потта блестеше по косъмчетата на голите му гърди. Три месеца без жена очевидно бяха доста солидно себеотрицание, защото повече не можеше да издържи.
Слейд затвори очи. Всеки път, когато се опитваше да я изхвърли от мислите си, тази жена отново, и отново обсебваше съзнанието му. Този път не си спомняше очите или косата й, безграничната й благодарност или котешката грация. Този път си припомняше как тя се притиска към него, как ръцете й се обвиват около врата му, как пламенно отвръща на целувката му — жадна и нетърпелива, неопитна и страстна.
Откъм вратата долетя едва доловимо почукване. Слейд замръзна. Знаеше кой е. Беше Елизабет.
Искаше му се тя да си отиде. Искаше му се и да остане. Той не помръдна. Не се осмеляваше да помръдне. Когато отново дочу почукването, този път по-силно и настоятелно, Слейд се обърна към мрежата на вратите. Очите му се разшириха, когато видя, че на прага на стаята му вместо Елизабет стоеше Лусинда.
Тя открехна рамката на мрежата.
— Слейд. — Момичето се усмихна въпросително. — Може ли да вляза?
Трябваше да се досети. Не за пръв път тази жена идваше в стаята му. Мигновено се почувства неимоверно облекчен… и болезнено разочарован.
— Слейд, може ли да вляза?
Слейд стисна зъби. Лусинда го преследваше от години. Той беше единствения от тримата братя, който все още не бе преспал с нея. Тази жена не го интересуваше. Беше лягала с всеки здрав и способен мъж от тази страна на бреговата ивица. Макар и отдавна, беше минала и през леглата на двамата му братя. Джеймс бе прекъснал всякакви взаимоотношения с нея преди доста години, още преди годежа си с Елизабет, а Едуард бе открил женската плът още преди да навърши четиринайсет. Слуховете обаче говореха, че била добра в леглото — дива и ненаситна. А тази вечер Слейд неистово се нуждаеше от жена. В този момент погледът му премина покрай Лусинда към затворените врати на Елизабет. Тъмната жена, която стоеше на вратите му, никога не би могла да задоволи копнела му по неговата годеница.