— Надявам се да се окажеш прав. — Реджина си пое дълбоко дъх и решително отхвърли всякакви съмнения, които настойчиво тормозеха съзнанието й — поне до следващите думи на Едуард.
— И наистина не бива да казваме на никого.
— Къде, по дяволите, са всички? — попита сприхаво Рик.
Слейд вдигна рамене. В уречения час за вечеря двамата мъже стояха сами в трапезарията. Рик наля по чашка и за двама им. След тежкия работен ден току-що се бяха изкъпали и облекли в чисти и удобни дрехи. Косата на Слейд бе все още влажна. Той не по-малко от баща си искаше да знае къде са отишли всички; а най-много го интересуваше къде е отишла Елизабет. От вниманието му не бе убягнал фактът, че Едуард също го няма.
Лусинда се зададе откъм кухнята с поднос пресни пъпеши, които Слейд й бе поискал — изцяло домашно производство. Тя постави плодовете на огромната ракла, която служеше като масичка за кафе, отправи към него една лъчезарна усмивка и напусна стаята. Слейд неохотно си припомни събитията от изминалата нощ. Той се отпусна на дивана и започна да се храни, без да приеме напитката, която Рик му предложи.
— Най-добре ще е да престанеш да се занасяш с нея — каза предупредително баща му. — Малката ти годеница няма да е никак щастлива, ако долови искрите, които прехвърчат около вас.
Слейд облиза спокойно капките гъст сок от пръстите си, без да вдигне поглед към баща си. Не му беше лесно да запази хладнокръвие. Гневът се разгаряше неудържимо в гърдите му. Не беше спал с Лусинда и никога нямаше да го направи. А през изминалата нощ бе минал през всичките кръгове на ада. А сега не беше в настроение да приеме подобни забележки от страна на баща си, не и днес, докато водеше драматична битка със самия себе си и беше на косъм от възможността да я загуби.
— Зарежи тази тема. — В гласа му се долавяше натрапчива заплашителна нотка.
Но Рик не го послуша.
— Елизабет е истинска дама, а истинските дами са изключително чувствителни. Едва ли ще привикне с постоянните ти флиртове. Поне този път прояви капка здрав разум. Не бива да гониш късмета си.
Слейд намести удобно крака върху раклата и скръсти ръце зад тила си. Късмет? Това беше нелепо. Той беше най-нещастният човек на света — да се ожени за жена като Елизабет Сейнт Клер, жена, която винаги щеше да принадлежи на брат му, жена, която нямаше право да притежава. Наистина би бил късметлия, но ако можеше да си позволи истински, а не формален брак със своята годеница.
— Иска ти се тя да разбере за игричките ти и да избяга, това ли е целта ти? — попита насмешливо Рик.
Слейд се намръщи.
— Знаеш ли, откакто се помня, ти непрекъснато ме поставяш на подсъдимата скамейка. Започва да ми писва от това.
— И какво би трябвало да правя, когато те виждам да се държиш като глупак? Като например да занасяш Лусинда? Остави проклетата прислужница на мира! Елизабет е най-хубавото нещо в живота ти, момче, имай ми доверие за това.
Внезапно Слейд хлопна токовете на ботушите си върху пода и се изправи.
— Знаеш ли какво? Ти си пълен глупак!
— Как ли пък не!
Слейд оголи хищните си зъби.
— Вероятно няма да ми повярваш, но никога не съм докосвал Лусинда и не вярвам някога да го направя!
Рик изглеждаше изумен.
Слейд поруменя, едновременно объркан и разгневен. Защо, по дяволите, изобщо си бе направил труда да се оправдава пред този човек? Рик открай време предпочиташе да мисли най-лошото за него, а той бе спрял да се отбранява преди десет години — в нощта, в която окончателно напусна дома си.
— Трябва да поговорим.
Рик се облегна удобно на стола си.
— Какво ти е хрумнало пък сега?
Слейд стана от кушетката.
— След сватбата в неделя, тук аз ще командвам парада.
Рик премигна, но в следващия момент се окопити и подсвирна иронично с уста.
— Само през трупа ми!
— О, не — отвърна благо Слейд. После пристъпи към старинната ракла и се изправи решително срещу баща си. — Аз се женя за Елизабет. Аз ще контролирам наследството й. След тази неделя аз държа ковчежето с парите и всички ще играят по моята свирка.
Рик позеленя от гняв.
— Никога! — извика буйно той. — Ти си моят наследник, но аз още не съм умрял и не смятам скоро да ме погребвате!
— Тогава няма да получиш и пукната пара! — отвърна разпалено Слейд. Артерията на врата му бясно пулсираше.
— Ах ти, нещастен кучи син!
— И ти не си по-различен от мен!
— Каква игричка играеш този път?
— Това не е игра — заяви твърдо Слейд. — Не биваше да ми показваш онези книги, старче. Те са най-солидното доказателство, че е време аз да поема юздите. Можем да управляваме това място заедно — но ще го направим по моя начин.