— Проклет да е! — възкликна сподавено Рик.
— Прогони го! — наливаше масло в огъня Виктория.
— Стига! — Рик сякаш прелетя покрай нея. — Той е моят наследник, той е най-големият. Това не може да се промени. Но ако иска война — добре, ще я получи. Защото няма да превръщаме ранчото във ферма — поне не и докато аз съм жив!
Виктория го гледаше като хипнотизирана.
— Къде отиваш?
— Имам нужда да пийна нещо. — Без да каже и дума повече, Рик напусна стаята.
Щом вратата се затвори зад гърба му, изражението на Виктория моментално се промени. Тя се изсмя гръмко на глас, цялото й същество ликуваше. Това бе един от най-плодоносните дни в целия й живот!
Слейд бе проявил глупостта да осведоми баща си за своите намерения и с това бе забил фаталния пирон в отношенията им, който вероятно щеше да се окаже фатален и за бъдещето му в Мирамар. Виктория сама щеше да се погрижи за това. Слейд й бе предоставил възможност, от която тя щеше да пусне в сила всички средства.
А след като прогонеше Слейд, щеше да остане само Едуард — единствен наследник на всичко.
И нямаше никакво значение, че в неделя Слейд щеше да се ожени за онова момиче. Виктория отново се разсмя.
Защото момичето не беше Елизабет Сейнт Клер. В момента Елизабет Сейнт Клер се намираше в Сан Луис Обиспо. Не само че си живееше необезпокоявана в своя роден град, но и изобщо не го бе напускала, за да завърши обучението си в Лондон. В Сан Луис Обиспо бе прекарала цялата изминала година. Виктория знаеше това със сигурност, защото днес я бе посетила и двете си поговориха надълго и нашироко.
Елизабет изобщо не бе възнамерявала да идва в Мирамар и да се омъжва за Джеймс. Беше получила телеграма от Рик, но въобще не си бе направила труда да му отговаря. Сега, след като Виктория се бе срещнала лично с нея, всичко й се беше изяснило. Елизабет живееше в прекрасна къща, която си бе купила съвсем сама, заобиколена от цяла армия прислужници, които я гледаха в очите като кралица. По обяд тя все още бе облечена в копринената си нощница, но носеше диамантени обици и диамантено колие. И съвсем сериозно бе заявила на Виктория, че няма никакво намерение да напуска големия град. Нито да се омъжва за собственик на ранчо, да живее в изолация и да се откаже от всичките си пари.
Виктория подскачаше възбудено из стаята, обзета от неудържим триумф.
Онова момиче, което и да беше то, бе само една изпечена мошеничка, тръгнала на лов за пари. А сега Виктория разбираше защо натрапничката никога не сваляше перленото колие от шията си — не от страх да не й го откраднат, а защото беше фалшификат и не искаше да бъде разобличена. Виктория бе прегледала внимателно съдържанието на куфарите й и фините бижута в багажа й — тогава й се сториха съвсем истински, но сега знаеше, че всичко трябва да е имитация. Хубави имитации, но все пак имитации, като самото момиче.
Единственият извод, който можеше да се направи, бе че момичето е натрапница, измамничка и нищо повече. Слейд нямаше да се ожени за богата наследница, така че нямаше да се сдобие с необходимите средства, за да спаси Мирамар. Никога нямаше да сложи ръка върху ковчежето с парите.
А Рик щеше да обезумее от гняв, когато разбере, че е бил измамен и че не може да разчита на никакво наследство. Слейд щеше да се окаже напълно безполезен за него, след като не му донесеше нужните средства за спасяването на Мирамар.
Скоро Слейд щеше да се озове в доста неприятна ситуация — без пари и без власт, завинаги лишен от благоразположението на баща си. А после Едуард щеше да бъде провъзгласен за единствения наследник на всичко. Виктория пък щеше да му намери богата наследница и изведнъж Едуард щеше да се окаже търсеният спасител на Мирамар. Едуард, а не Слейд.
14
По време на цялата вечеря Слейд нито за миг на свали погледа си от нея. През целия ден Реджина се чувстваше нервна и превъзбудена, въпреки че Едуард правеше всичко възможно да я разсейва и развеселява. Успяха да намерят прилична рокля и платиха безбожна цена, на тоалетът щеше да е напълно готов в нощта преди сватбата й. Никой от тях не се осмели за засегне отново въпроса, че цялата тази суетня трябва да остане тайна за Слейд и всички останали; никой от двама им не се осмели да спомене колко странен бе фактът, че в багажа й липсва сватбена рокля и дори отказваха да се замислят какво би могло да означава това странно наглед обстоятелство. През цялото време Едуард бе остроумен и очарователен и Реджина можеше само да се надява, че е сгрешила в наблюденията си по-рано през деня и че Едуард не изпитва каквито и да било съмнения относно нейната идентичност.