Реджина се гърчеше, болезнено пронизана от острия му безпощаден поглед.
— Слейд, ние сме сгодени. — Гласът й беше напрегнат, отчаян, в тон с чувствата, които бликаха от неговия поглед. — За мен това не е само празно обещание. Моята дума не е празно обещание. Никога няма да целуна друг мъж. Никога! Никога няма да те предам.
Той се взираше сляпо в нея.
— А иска ли ти се да го направиш?
Реджина трябваше да стисне здраво устните си, за да сдържи думите, които упорито напираха на езика й. Искаше й се да му каже истината, цялата истина. Искаше й се да му признае, че се бои, че има ужасни подозрения, че в действителност не е тази, за която я мислят, че в багажа й няма булчинска рокля и че е трябвало да отиде до града, за да си осигури тоалет за тяхната сватба. Искаше да му каже и още неща, още много неща. Едва се сдържаше да не му признае, че е влюбена в него самия, а не в очарователния му брат.
— Не, Слейд — пророни тихо тя. Боеше се от огромните му длани, които притискаха здраво талията й, боеше се от неудържимата му мъжка сила. В последен, отчаян прилив на смелост тя вдигна влажните си длани и обгърна нежно лицето му. — Не искам Едуард, никога не съм си го и помисляла. Искам само теб.
Тишината се проточи. Лицето му изгаряше дланите й. Очите му се разшириха. Реджина дочуваше бесните пулсации на сърцето му толкова ясно и отчетливо, колкото и тези на своето. И двамата бяха напрегнати и бездиханни. Ако някога изобщо този мъж щеше да я целуне, то това бе сега. Реджина едва понасяше това мъчително очакване. И тогава Слейд се отдръпна от нея, а от устните му се изтръгна накъсан дъх.
— Аз съм негодник. Прости ми. Наистина те ревнувах.
Реджина почувства шеметна вълна на облекчение да залива цялото й същество. Но тя бе последвана от разочарование. Лицето й пламна. Като последната глупачка тя се бе хвърлила право в ръцете му, а той не отвърна на поканата й.
— Слейд?
— Прощавай. — Лицето му беше мрачно. — Мога да разчитам на твоята вярност и преданост, нали?
— Да — извика тя. — Да!
Изражението му сякаш просветля.
— Не мога да ти опиша колко копнеех да чуя това от теб. — Той пъхна колебливо ръце в джобовете на панталоните си, сякаш не смееше да им се довери. — Не мога да ти опиша.
Как й се искаше да излее всичките чувства, които бушуваха в наранената й душа! Но гордостта, а донякъде и страхът й я възпряха да го стори. Има някои истини, които трябва да останат завинаги скътани в най-потайните кътчета на човешката душа.
— Аз съм ти предана, Слейд. Завинаги!
Той се отдръпна от нея.
— Но дали ще бъдеш все така предана към мен, когато си възвърнеш паметта?
Реджина простена болезнено. Призрачната фигура на Джеймс отново заставаше между тях. За миг й се стори, че почти е в състояние да различи силуета му.
Слейд се усмихна горчиво. Погледът му се плъзна напрегнато по чертите на лицето й, сякаш искаше да проникне отвъд завесата на изгубените й спомени.
— Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос.
— Може би никога няма да си спомня — прошепна тя, но беше твърде късно. Слейд вече се бе отдалечил в мъглата в безмълвните сенки на нощта.
Едуард шпионираше.
В прикритието на неосветената трапезария той напрегнато се вслушваше и вглеждаше в двата силуета отвън. Когато разговорът се насочи към него, той се намръщи.
Трябваше много да внимава никога повече да не флиртува с нея. Отношението му към Реджина беше безобидно, не влагаше нищо в думите и действията си, но Слейд нямаше как да знае това. Досега не беше предполагал, че Слейд е толкова дълбоко хлътнал и ще ревнува, задето е придружил годеницата му до града и двамата са прекараш заедно деня. Но дори и да беше подозирал, че брат му ще позеленее от гняв, нямаше как да й откаже помощта си в такъв труден за нея момент.
Едуард видя как Слейд се оттегли и поклати неодобрително глава. Беше чул всяка думичка от разговора. Какво ли му ставаше на Слейд? Реджина стоеше сама сред тъмните сенки на нощта и безнадеждно се взираше след своя годеник. Слейд трябваше да я целуне, да й даде доказателство за любовта си. Тя очакваше той да стори точно това. Момичето беше влюбено в него; това поне бе очевидно. Едуард се запита дали не е наложително да се намеси, но реши да остави нещата да се развият по естествените закони на природата.
Тя се обърна и безшумно потъна в сумрака на своята стая. Едуард извади от джоба си някакъв книжен пакет и безмълвно го разкъса на парчета. Миг по-късно хартията пламна в ръцете му, а той вдиша дълбоко аромата на дим и впери поглед в гъстите кълба нощна мъгла, които уверено се спускаха над потъналия в мрак двор.