— Аз съм Елизабет! — извика отново тя, притисна ушите си с ръце и затвори очи.
Но в съзнанието й упорито нахлуваше образът на един локомотив, който навлизаше шумно в някаква гара, и думите „Южни Тихоокеански крайбрежни железници“, изписани с позлатени букви върху сградата. Реджина се задъха. Със сигурност в живота си беше виждала стотици влакове като този! Със сигурност това не беше истински спомен, а само жестока игра на въображението й!
Но спомените я връхлитаха с кристална яснота. Беше облечена в същия костюм с цвят на слонова кост, с който бе пристигнала в Темпълтън — в деня на обира. Дрехата не изглеждаше прашна, мръсна или измачкана, а идеално чиста и наскоро изгладена. Всеки момент щеше да се качи на влака. Гарата беше шумна и оживена. Не беше сама. До нея стоеше възрастна дребничка жена, облечена в костюм на бели и моряшко сини райета. Госпожа Каролин Шрьонер. Реджина проплака.
В този момент в съзнанието й изплува друг образ и заличи лика на възрастната вдовица — великолепна каменна къща, разположена в средата на влажна зелена морава, с ароматни червени рози, накацали като птички по стените й. Това беше Драгмор, нейният дом.
Ясни като самата зора, пред очите й изплуваха образите на нейните родители, графът и контесата на Драгмор. Младото момиче от вътрешността на медальона беше не друг, а собствената й майка.
Тя не беше Елизабет Сейнт Клер. Беше Реджина Шелтън.
Реджина отпусна ръце, отвори очи и се вслуша в бесните удари на сърцето си. Трябваше да е въодушевена. Паметта й се бе възвърнала толкова внезапно, колкото беше изчезнала. Вместо това се чувстваше поразена от изненада, вцепенена от страх. В крайна сметка тя не беше Елизабет Сейнт Клер. Подозренията й се оказаха правилни. Мили Боже!
Отне й цяла минута, за да проумее смисъла на това главозамайващо откритие. После дишането й започна да се нормализира. Тя беше Реджина Шелтън. Вече не беше уловена в капана на празното си съзнание. Постепенно облекчението замени тръпката на ужас и безсилие. Тя беше Реджина Браг Шелтън. Миналото й вече не беше само една празна пропаст, безкраен тъмен проход, който тя, сляпата жена, трябваше да прекоси. Беше Реджина Шелтън. Не беше сама на този свят. Имаше родители, които обичаше, на които вярваше и на които можеше безусловно да разчита. Имаше двама прекрасни братя и чудесна сестра, херцогиня Клейбъроу. А тук, в Америка, имаше доста роднини.
После в съзнанието й изплува споменът за началото на нейните страдания — обира в онзи влак. Реджина се вцепени. Стоеше напълно неподвижна в средата на стаята и ясно си спомняше как престъпникът хладнокръвно бе ограбил жената в бяло-розова рокля — първо изтръгна обиците направо от ушите й, а после скъса скъпата огърлица от шията й. Цялата се скова, когато си спомни как бандитът бе ударил младия джентълмен с лъскавия си черен пистолет. О, господи!
Само споменът за онези събития беше в състояние да й причини ужасно главоболие. Споменът накара сърцето й да се обръща със същия страх, сковаващ тялото и ума й. Нищо чудно, че съзнанието й инстинктивно бе потиснало тези спомени. Нещо чудно, че беше скочила от влака, който се движеше с главозамайваща скорост. Дори не се осмеляваше да си помисли какво щеше да й се случи, ако не бе осъществила онзи спасителен скок към безопасността. И това беше последното нещо, което си спомняше — въздухът, който я обгърна, безкрайният миг и земята, която бавно се приближаваше към нея. Спомняше си ужасяващата мисъл, че в следващия момент ще си строши врата. Това беше последният й спомен — мигът преди тялото й да се сблъска със земната повърхност.
Не знаеше дали да плаче, или да се смее. Направи и двете неща едновременно. Дълго време се смя на глас със сълзи на очи. Беше избягала от хладнокръвния престъпник, не си беше счупила врата и бе оживяла. Бе проявила забележителна смелост, присъща по-скоро на сестра й, вечната бунтарка, отколкото на винаги благоприличната Реджина Шелтън. Тя отново се засмя, преизпълнена с триумф. Беше Реджина Браг Шелтън — вече не беше сама на този свят.
Внезапно мислите й се насочиха в друга посока. Мили боже! Вероятно в момента всички се притесняваха за нея! При онова злополучно пътуване тя беше на път за Пасо Роблес, за да посети чичо Брет и леля Сторм и да се наслади на калните бани, преди заедно с тях да потегли за Сан Франциско. Но така и не беше пристигнала. И не само че не беше пристигнала, но беше безследно изчезнала.
О, Господи! И госпожа Шрьонер беше мъртва! Тя самата беше оживяла, но милата възрастна жена бе намерила смъртта си. Сърцето й се преобърна. Спомни си думите на Рик, че възрастната дама се опитала да спре бандита, който последвал повереницата й. Очите й отново се наляха със сълзи. Госпожа Шрьонер бе умряла, защото се е опитала да я предпази!