Очите им се срещнаха над рамото на Едуард, този път за по-дълго. Дъхът й замря. Не й се отдаваше да разчете изражението на лицето му, също както не беше успяла да определи смисъла на нежния жест преди миг. Надяваше се, че е бил продиктуван от искрена загриженост за нея. Защото какво друго бе могло да го накара да избърше онази сълза?
Но без значение какво си мислеше Слейд в момента, сега никой не бе в състояние да отрече простичкия факт, че тя е негова съпруга. Той беше най-чувствителният и сложен характер, който бе срещала през живота си. Той бе истинска енигма, но тя го обичаше. А сега се взираше напрегнато в него, разглеждаше внимателно необикновения му профил, копнееше за него… Бе сигурна, че цял живот дъхът й ще замира, когато мъжествената му фигура внезапно се изправи пред очите й. Сърцето й се обърна. Бурно вълнение и напрегнато очакване събудиха тялото й за нов живот.
Ако трябваше да започне всичко отначало, отново щеше да постъпи така.
Рик пристъпи към нея и бащински я привлече в обятията си. Прегръдката му беше топла и сърдечна.
— Добре дошла в семейството.
— Благодаря — едва намери сили да му отговори тя.
Но Рик вече й бе обърнал гръб и в момента се здрависваше със съдията. Докато обгръщаше с поглед фигурата на Виктория, която се приближаваше самоуверено към нея, Реджина зърна с ъгълчето на окото си сърдечната прегръдка, с която Жозефин даряваше съпруга й. Той й отвърна с печална усмивка. Реджина напрегна слуха си. В момента Слейд проронваше:
— Но ти си мислеше, че няма да доживееш този ден.
— От години се моля да видя това — отвърна просълзена икономката. — Сега всичко ще се подреди и ще бъдеш щастлив. Повярвай на Жожо, мили.
Реджина копнееше да чуе отговора на Слейд, но повече не можеше да протака — време беше да насочи вниманието си към Виктория. За нейна изненада на устните й играеше широка усмивка.
— Поздравления, скъпа — възкликна въодушевено майката на Едуард и целуна Реджина по лицето. — Добре дошла в семейството, Елизабет.
Реджина не смееше да се помръдне. В очите на Виктория проблясваше веселие и чисто женско съучастничество. Нямаше грешка и в тона, с който произнесе фалшивото й име. Тази жена знаеше, че младата булка е само една измамничка.
— Елизабет? — пророни лукаво тя. — Нещо не е наред ли? Зле ли се чувстваш? Мога ли да ти помогна с нещо, Елизабет?
Реджина просто я гледаше с широко отворени очи. Майката на Едуард знаеше всичко. Знаеше. Освен това тази жена я мразеше още от самото начало. Реджина вече си представяше как другата извършва нещо ужасно — като например да я унижи сега, да разкрие истинската й самоличност броени минути след сватбената церемония. Тя потръпна. Нямаше представа каква ще бъде реакцията на Слейд, ако узнаеше истината по този начин.
Виктория се разсмя.
— Не се притеснявай, скъпа, можеш изцяло да разчиташ на мен. — И с тази загадъчна заплаха — защото думите й наистина прозвучаха като заплаха — Виктория се отдалечи от нея, поклащайки плавно бедра.
За миг Реджина затвори очи. По тялото й отново избиха капки студена пот. Мили боже, какво беше направила. Трябваше да бъде подготвена, че някой бе могъл да открие измамата й, за да се измъкне от неблагоприятната ситуация. Но не беше. Какво ли възнамеряваше да предприеме сега Виктория? Реджина беше изплашена; очакваше всеки момент да се случи най-лошото.
Трябваше да разкаже всичко на Слейд. И то колкото е възможно по-скоро.
Но същевременно се боеше да му разкрие истината. Трябваше да намери правилен подход. Имаше нужда от време — време, за да може той поне малко да се влюби в нея и да й прости спестяването на тази болезнена истина. И най-важното, след като я обикнеше, тя щеше спокойно да му разкрие цялата истина — че любовта й към него я бе подтикнала да запази тази тайна, скътана дълбоко в душата й.
Широко усмихнат, до нея спря Едуард. Реджина бе пронизана от ново мъчително съмнение. Тя наистина харесваше Едуард, но не можеше да изпитва увереност, че и той не е посветен в истината. През изминалите няколко дни, откакто й бе помогнал да намери сватбената си рокля, беше започнала да си мисли, че подозренията й са безпочвени и предизвикани единствено от тревогата и разяждащото й чувство за вина. Сега обаче недоверието проникна дълбоко в душата й. Беше толкова лесно да предположи, че този мъж знае истината и доверчиво я е споделил със своята родна майка. Тя се взираше напрегнато в него. В очите му обаче не съзираше нищо освен радост и искрено задоволство. Всякакви други мисли, които биха могли да тормозят съзнанието му, в този ден бяха потиснати от очевидното му задоволство от днешното събитие.