— Как се чувства красивата булка? — попита я ухилен той.
Реджина навлажни нервно устните си.
— Добре. — Не искаше дори да си помисля, че Едуард е способен да я предаде. Наистина го харесваше. А в момента просто не знаеше какво да мисли.
— Какво не е наред?
Тя прехапа устни, а погледът й се плъзна към нейния съпруг. Той стоеше в другия край на стаята заедно с баща си и съдията Стайнер и ги наблюдаваше като ястреб, готов да се хвърли към плячката си. Реджина успя да се усмихне нервно на Едуард, притаила в сърцето си бегла надежда, че съпругът й ще дойде при нея. Той обаче не направи и крачка.
— Просто съм малко замаяна.
Едуард пое загрижено ръката й.
— В това няма нищо странно. Вероятно и аз щях да се чувствам така, ако току-що съм произнесъл тези обвързващи обети. Имаш ли някакви скрити мисли, Елизабет?
Тя го погледна внимателно.
— Не и по отношение на Слейд.
Едуард я изучаваше с поглед. Когато усмивката се върна отново на устните му, беше все така свежа и обезоръжаваща, като винаги досега. Но в очите му пробяга тъмна сянка. Той явно бе схванал скрития смисъл в посланието й. И понеже беше джентълмен, предпочете да го пренебрегне.
— Добре. Вие двамата сте прекрасна двойка. — В следващия миг усмивката му се стопи и лицето му придоби непривично сериозно изражение. — Можеш да ми вярваш.
Реджина потисна неволния си стон. Едуард съвсем не беше пренебрегнал двоякия смисъл на думите й; сега той й изпращаше свое скрито послание. Тя обаче нямаше сили да му отговори.
Едуард се наведе и едва доловимо докосна влажното й от сълзи лице.
— Няма на този свят друг човек, когото да уважавам повече от брат ми Слейд. — Усмивката отново сияеше на устните му, обградени от мрежа игриви бръчици. — А сега ти си негова съпруга.
Реджина наблюдаваше мълчаливо гърба му, докато се отдалечаваше бавно от нея. Значи Едуард също знаеше. Тя беше сигурна, че той е вложил точно този смисъл в думите си: че независимо от нейната самоличност сега тя е съпруга на Слейд и че той ще я уважава като такава. Мили Боже, нима всички останали, освен самия Слейд, бяха нейни мълчаливи съучастници в този маскарад? Несъзнателно погледът й се плъзна към нейния свекър. Рик я наблюдаваше внимателно, също като самия Слейд, който сега стоеше до баща си с непроницаемо изражение на лицето. Доволен и щастлив, Рик вдигна към нея пълната си чаша.
— За булката! — извика възторжено той. После отправи непривично топъл поглед към сина си. — И за младоженеца! За младото семейство! И за бъдещето!
Той не дойде. Изобщо нямаше да дойде. Сега Реджина беше сигурна в това.
Беше почти полунощ. Чакаше го вече няколко часа, откакто бе приключила вечерята. Облечена беше в тънката си копринена нощница с цвят на слонова кост, която толкова много го бе впечатлила в онзи ден, в който влезе в стаята й да я събуди, фееричната дреха беше е висока яка и дълги ръкави, изработена от толкова фин плат, че прекрасно подчертаваше всяка извивка на разгорещеното й тяло. Още по-скандален беше фактът, че под нощницата не беше облякла абсолютно нищо.
След вечеря Реджина се изкъпа, парфюмира и прекара безбожно дълго време в ресане на дългата си коса, в която проблясваха закачливи медни оттенъци. После се плъзна в леглото, придърпа завивката около талията си и зае примамлива съблазнителна поза. Но Слейд не дойде и сега вече беше сигурна, че изобщо няма да навести новобрачното им ложе.
Реджина не бе на себе си.
Слейд открито й бе заявил, че се жени за нея заради парите й. И все пак тя очакваше от него да бъде неин съпруг в пълния смисъл на думата. Дали надеждата й беше сляпо заблуждение? Хрумна й, че привлекателният й мъж въобще не си е търсил истинска съпруга, а само богата наследница. Тя, Реджина, беше тази, която искаше съпруг — искаше Слейд.
Тя спусна босите си нозе на гладкия под, а очите й се изпълниха със сълзи на обида и гняв. Тази вечер бе оставила едната врата към стаята си приканващо отворена. Сега надникна през оскъдния отвор. Навън нямаше и намек за мъгла. Небето беше мастиленосиньо, осветено от ослепителната пълна луна. А в дъното на двора, в стаята на Слейд, всички лампи пръскаха ярка светлина.