Слейд бързо се съвзе и намести безразличната маска на лицето си. Това не биваше да се случва! Надяваше се поне очите му да не са червени от безсънието и горчивите сълзи. Той продължи уверено напред, докато стигна входа към задния двор.
— Къде, по дяволите, си се запътил? — попита баща му. — И какво е това? — Той посочи обвинително към чантата е оскъдния му багаж.
— Заминавам.
— Заради нея ли?
Внезапно го прониза пристъп на гняв — защото за пореден път Рик беше налучкал истината.
— Мотивите ми изобщо не ти влизат в работата.
— И защо не? Аз съм твоят баща, нали така?
За миг Слейд бе неспособен да отговори.
— Ти загуби правото да се наричаш мой баща преди много време.
Рик изскърца със зъби.
— А може би ти загуби правото да се наричаш мой син в момента, в който напусна дома ми преди десет години!
За един кратък миг Слейд бе склонен да повярва, че баща му наистина се чувства предаден и наранен, но в следващия момент реши, че това е само игра за въображението му или наивна мечта.
— Обвинявай ме, щом така предпочиташ. Ти самият никога ли не си правил грешки?
— Не съм казал такова нещо. — Рик отново насочи показалеца си към брезентовата чанта. — И този път ли ще избягаш от мен?
— Да.
— Ще ме напуснеш отново?
В онази призрачна нощ преди десет години Рик го бе оставил да си отиде, без да се опита да го спре. Но тогава той не беше наследник на бащините си имоти, беше само един никому ненужен втори син. Стомахът го присви болезнено. Несъзнателно душата му се изпълни с напрегнато очакване. Рик изглеждаше почти разстроен.
— Разбирай го както искаш.
— И как иначе бих могъл да го разбирам?
Слейд вдигна небрежно рамене.
— Няма да я отведеш със себе си!
Слейд едва не се разсмя.
— Повярвай ми, старче, тя е изцяло на твое разположение! — Не биваше да изпитва такава болка — та нали добре познаваше баща си, знаеше, че едва ли някой по света се интересува по-слабо от своя собствен син. Но болеше. Болеше повече от всякога — вероятно защото през тази сутрин беше загърбил твърде много несподелени чувства и сърцето му още кървеше.
— Получи всичко, което поиска от мен — пророни остро той. — Трябва да си дяволски щастлив. Сега имаш Мирамар, имаш и своята богата наследница. А аз приключих с нея. Приключих и с теб.
— Знаеш ли, ти си един глупав кучи син! — просъска гневно Рик.
— Мисля, че не за пръв път чувам от устата ти тези думи. И знам достатъчно за миналото си, за да ги възприема буквално. Но знаеш ли какво? Не намесвай майка ми в нашите отношения.
— Невъзможно е — отсече Рик. — Тя също ме изостави, без да се замисли. Ти си същият като нея.
Слейд беше не по-малко бесен от баща си. Искаше да избухне, да предизвика нечовешка болка. Също като ранено животно той премина в яростна атака.
— Но общото между двама ни си самият ти, нали? Ти си я прогонил, не е ли така? Тя не те е напуснала — ти си я прогонил!
Рик пребледня.
Слейд се приготви да нанесе съкрушителния удар.
— Но нямаш тази власт над мен. Вече не, не и сега. Преди време ти ме прогони от дома. Сега си отивам, защото сам го искам.
Рик се овладя. Тъмносините му очи, които толкова напомняха за тези на Слейд, излъчваха същия несдържан гняв, същата неудържима болка.
— Добре! Върви. Мислиш, че ще съжалявам? Мислиш, че искам да останеш? Мислиш, че се нуждая от теб? — Смехът му се извиси в утринната тишина — остър и груб. — Никога!
Слейд посегна към брезентовата си чанта.
— С налудничавите си идеи само ще преобърнеш това място с краката нагоре — извика Рик зад гърба му.
Слейд не му отговори. Рик крещеше:
— Освен това вече имам нея! Проклет да си! Нямам нужда от теб, хлапе, и никога няма да имам!
Слейд трепна, но продължи уверено напред. Не можеше да остане безразличен, не и вътре в себе си, където болката разяждаше плътта му. Сърцето го болеше, сякаш някой бе забил нож в гърдите му и сега завърташе острието. Безмилостно. Но крачките му останаха твърди и уверени.
Когато стигна до изхода, гласът на Рик отново го застигна — по-висок и по-настойчив отпреди.
— Кога ще се върнеш отново?
Слейд не му отговори. Отговорът беше, че никога няма да се върне отново — ново болезнено завъртане на острието. Да напусне Мирамар завинаги, беше също толкова мъчително, колкото и да остави всичко останало зад гърба си.
— Ще се върнеш. Винаги се връщаш! — извика Рик подире му, сякаш бе прочел негласния му отговор.