- Няма как да сме сигурни - каза Реми. - но си струва да проверим.
- Трудна работа. Доколкото знам, никъде в неговите писания не се споменава да е правил копие на книга на маите. Той е ставал свидетел на изгарянето на книги.
- Може би тъкмо затова не е споменал за копието - каза Селма. - По онова време са били изгаряни и други неща.
Реми добави:
- След като напуснал мисията в Рабинал, Лас Касас станал епископ в Чиапас, Мексико. След това се присъединил към испанския съд и се превърнал във важен съветник по въпросите, касаещи индианците в колониите. А ето и обещаващата част. След смъртта му през 1566 г., съгласно завещанието, голяма част от книгите му станали собственост на колежа „Сан Грегорио” във Валядолид.
Дейвид Кейн започна да размишлява на глас:
- Наблюденията ви относно човешката природа ми се струват правилни. Като че ли всеки един от европейците, които са осъзнавали важността на сборниците на маите, е правел копие. Дори аз направих фотографски копия. Всъщност това бе първата работа, която свърших. Жалко, че предадох всичко на онези измамници.
Селма бързо смени темата:
- Значи сме на едно мнение. Знаем, че Лас Касас е бил просветен и че със сигурност е искал да има копие. Ако е направил такова, то със сигурност се намира сред неговите лични книжа, а не в архивите на испанския съд, например. Неговите лични книжа са в испанския град Валядолид. Ако копие съществува и е съхранявано в библиотека в Испания, а не в горещите влажни джунгли на Гватемала, значи има основания да се смята, че то е добре запазено.
Дейвид Кейн каза:
- Много „ако” станаха. Но в подкрепа на тази теза ще кажа, че той едва ли би оставил такъв инкриминираш документ в Новия свят, под носовете на враговете си францисканците и робовладелците. Със сигурност би го занесъл в Испания.
Реми подхвърли:
- Да, има много „ако”, но всички те са подкрепени от много аргументи „за”.
- Нека наречем това „обосновано” предположение - каза Селма. - Струва си да се направи проверка.
Сам сложи точка с думите:
- Добре, Селма. Уреди ни пътуване до Валядолид. Ще ни трябва и копие от писмото на свещеника, за да можем да разпознаваме почерка му, когато го видим.
***
Сара Алърсби беше в големия офис на „Емпреса Гереро”, в старата част на Гватемала Сити. Някога той бе бизнес офис на влиятелното и богато семейство Гереро. Те ползваха сградата още от времето на колонизацията, чак до приключилата неотдавна гражданска война, която обезкръви много от предприятията им и накара младите генерации да потърсят спокойствие в Европа. Офисът се намираше близо до Паласио Национал, защото богатите земевладелци се чувстваха задължени да се включват в управлението на страната.
През деветнайсети век и през по-голямата част на двайсети век мъж от семейство Гереро би се надигнал иззад голямото махагоново бюро, би взел шапката и бастуна си от поставката до вратата и би се отправил пеш към сградата на Министерския съвет, за да защити интересите на притежаваните от семейството компании. Сградата имаше впечатляваща, но сравнително ниска барокова фасада, двойна входна врата, която бе толкова тежка, че Сара Алърсби трудно се справяше с нея и затова нареди да бъде монтиран електрически механизъм за отваряне, и подове със старинни плочки, поставени от същите майстори, които бяха работили по катедралата „Иглесня де Ла Мерсед”. Таваните бяха високи повече от три метра, а под тях се въртяха големи мързеливи вентилатори, които продължаваха да раздвижват субтропическия въздух, макар че цялата сграда бе климатизирана.
Сара използваше масивен телефон от трийсетте години на миналия век, като линията бе подсигурена срещу подслушване и хората от охраната два пъти дневно проверяваха съпротивлението ѝ, за да не би някой да се е „закачил”. Сара каза:
- Добро утро, Ръсел. Тази линия е сигурна, така че можеш да говориш свободно.
Мъжът имаше договор с „Естанция Гереро”, но семейството на Сара се бе възползвало многократно от услугите му още преди придобиването на имотите в Гватемала. Това бе човекът, който се бе представил за агент на ФБР в Сан Диего.
- Какво мога да направя за вас, госпожице Алърсби?
- Възникнаха проблеми във връзка с предмета, с който се сдобихме в Сан Диего. Сам и Реми Фарго са били тук в Гватемала и дори са минали през „Естанция”. Те позорят мен и моята компания. Изглежда смятат, че плантацията с марихуана е моя, сякаш аз съм някаква смотана нарко- дилърка. Настояли са полицията да претърси къщата и земите ми, представяш ли си!