- Здравейте - каза с мек глас Сара Алърсби. Испанският ѝ бе уверен, почти перфектен. - Обажда се Сара Алърсби. Сеньор Сан Мартин там ли е?
- Ще проверя - отвърни небрежно жената. Чу се изтракваие, явно остави телефона на твърда повърхност.
Сара се опита да си представи жената. Той винаги ходеше с модели, актриси или победителки в конкурси за красота от Мексико или южноамериканските държави. Невероятно голям брой бяха, сякаш се точеха в редичка през Гватемала Сити.
- Сара? - Тонът на Сан Мартин бе рязък, но от него лъхаше доброжелателство.
- Здравей, Диего. Какво ше кажеш утре да поговорим?
- Ще дойдеш ли тук?
- Бих предпочела срещата да е в моята къща. В момента в публичното пространство текат лоши неща за мен. Възможно е на някой да му скимне да ме проследи. Гледам да не се набивам на очи.
- Добре.
- Ела за обяд в дванайсет.
На следващия ден в единайсет и трийсет тя вече се бе приготвила. Масата бе сложена в градината. Върху бялата ленена покривка бяха подредени кристални чаши и старинни сребърни прибори, останали от семейство Гереро. Чиниите бяха кремави, „марка „Уеджууд”, с мотиви с формата на листа от лавандула и златен ръб. Бяха от осемнайсети век, взети от един магазин в Мумбай, който бе принадлежал на семейството ѝ. Когато бе тийнейджърка, тя обичаше да спасява подобни неща - стар порцелан и керамика от минаващите през Индия пратки, до които се бе добрал неин прародител; стари картини и книги от испански и френски къщи, закупени от семейството по време на икономически кризи. Много от предметите биваха превозвани до складовете на компанията в лондонските докове, други оставаха на местата си, за да са от полза на компанията, която отдаваше под наем къшите или ги преустройваше в хотели.
Цветята във вазите бяха от лехите, намиращи се на трийсетина метра от масата. Старата къща в испански стил на Гереро бе перфектното място за провеждане на частни разговори - двуетажна тухлена постройка с двор по средата. Мястото бе заобиколено от стени и засенчено от короните на дърветата. Тук сензорите и телеобективите не вършеха работа.
Сара огледа критично всичко със студените си очи. Храната, подредбата на приборите, местоположението на масата, дори вероятният път на слънцето трябваше да са перфектни. Хора като Диего Сан Мартин не можеха да понасят неудобствата.
Точно по пладне нейният иконом - Виктор - преведе Сан Мартин през фоайето и отвори френските врати, през които се излизаше в двора. Наркобаронът бе прехвърлил петдесетте, но бе суетен и се поддържаше в добра форма. Носеше панамена шапка с черна лента отгоре, бежов ленен костюм, бледожълта риза и синя вратовръзка. Изглеждаше спокоен и благ, същинско бонбонче. По петите му вървяха двама бодигардове.
Сара се възхищаваше на небрежния начин, по който Мартин се движеше в компанията на бодигардове. Не се спичаше от присъствието им. Когато той пристигнеше до някоя сграда, единият влизаше, оглеждаше обстановката, след което му отваряше вратата. Когато Сан Мартин бе в стая, единият заставаше до вратата, за да следи какво става, а другият се позиционираше на също толкова стратегическа позиция - до прозорец или до стълбище, но далеч от други хора. Сан Мартин винаги се държеше така, все едно двамата убийци с хладни погледи са невидими.
Той се ръкува със Сара и я целуна по бузата.
- Винаги е приятно човек да види красива и благородна дама, но да бъде поканен в нейния дом за обяд... това е невероятна привилегия. А светлината тук ти пасва чудесно.
Сара Алърсби никога не би си признала, че се е постарала да ѝ пасва. Тя бе заповядала дългата маса да бъде заменена с кръгла, защото не искаше да възникват мисли за преимущество. Хора като Сан Мартин бяха свикнали да стоят начело на масата, но бе опасно да допусне това тук. Инстинктите му го караха да държи нещата под контрол, но тя не биваше да му позволява да гледа на нея като на подчинена, а на къщата ѝ - като на територия.
- Заповядай, седни - каза тя и издърпа един от столове. Намести се на съседния стол, знаейки че той ще е доволен от мястото, което тя е избрала за него.
Когато се настаниха удобно един до друг, тя кимна на сервитьора, който наля вино в чашите им. Тя отпи глътка, после каза:
- Остави ни насаме. Ще ти звънна по-късно. - Сервитьорьт се отправи към кухнята. Сара каза:
- Поканих един доверен сътрудник. Той чака в библиотеката. Името му е Ръсел. Мога ли да го повикам?
- Добре. - Той се извърна към бодигардовете си, за да се убеди, че те са го чули. Без да обелят и дума те влязоха в къщата и прекосиха фоайето. Минута по-късно се върнаха с Ръсел и застанаха по местата си.