Тайните на вдъхновителките

Цветан Северски Тайните на вдъхновителките Новели за любовните авантюри на велики творци

Посвещавам на неуморната си съпруга.

И на децата ни, допринесли с чуждоезиковите си

познания за обогатяване на книгата!

С дълбока благодарност!

Авторът

Въведение

Започнах да пиша тази книга още в творческата си младост. Измъквах от забравата отделни житейски фрагменти на предпочитани от мен творци в областта на литературата, изобразителното изкуство, музиката и ги разкрасявах с въображението си. Всъщност онова беше съживяване на образи от фотографиите им по впечатления от техните произведения. (Експериментът бе проверка и на възможностите ми да прониквам в интимната територия на популярните класици посредством сътвореното от тях — своеобразна творческа игра.) Със „събуждането“ си обаче тези — вече по-близки до сърцето ми — някогашни жители на планетата изявиха и своите претенции: наложи се да пренаписвам случилото се в съкровения им свят. Онова, което знаех за техните съдбовни драми, не достигаше и трябваше да изучавам живота им по-подробно и по-задълбочено. Докато четях публикуваното от тях и за тях, докато изследвах съхранените документи и най-вече писмата им (тези тихи душеприказчици!), пред мен винаги бяха портретите им — мислено разговарях с героите си tete-a-tete, предразполагах ги към откровеност за скритото от погледа на съвременниците им.

За всеки един си предоставях достатъчно време за опознаване и сближаване. Помагаха ми любимите им жени. И тъй като вече осъзнавах тяхната значима роля, издирвах снимки и художествени портрети на вдъхновителките и изучавах чертите им, гадаех преживяното по лицата им, прекарвах часове в разкриване на тайните им, използвах тяхната „природна разговорливост“, както и стремежа им да поддържат образа на обичания винаги бляскав, печелех ги с нескритите си симпатии към техните кумири. По този начин тези изключителни посвоему жени ми ставаха довереници. Постепенно добих увереността, че мога да изграждам портретите на творците посредством щрихи от техния интимен свят. Вече знаех, че любовта сваля всички условности и така дава неподозирани предпоставки за разбулване на душевната същност на героя, както и на творческите му възможности. (Нито един шедьовър в литературата, изкуството и музиката не е създаден от нестрадащ от любов творец.) Пък и не са малко авторите, изградени като ярки характери именно с помощта на обичащите ги жени. Да си припомним благодатната роля на Ана Григориевна в живота на Достоевски. Тя го извежда от кризата, породена от нещастния му първи брак, откъсва го от гибелната му страст към хазарта, с всеопрощение се отнася към неговите изневери, с несекващи усилия му осигурява нормални условия за творчески труд, лекува го, ражда му деца и се учи да бъде добра тяхна майка; тя редактира и многократно преписва всяка негова творба, тича неуморно до издателства и разпространители на книгите му. Тя, Ана Григориевна Сниткина, по съпруг Достоевска, пази неопетнено името му и след неговата кончина. Нея Лев Николаевич Толстой обявява за образец на писателска съпруга, а не своята София Андреевна…

В съзнанието ми пластове размества, за да се яви отпред — като съвсем друг пример на велика жена — леконравната Гала, родената в Казан Елена Дяконова, бившата съпруга на Пол Елюар, намерила най-сетне търсения обект за съзидателна обич в лицето на гениалния чудак сред художниците Салвадор Дали. Та нали нейната неукротима енергия му проправя пътищата към материалния просперитет, осигурил му нататък свободата да твори и да се радва на успехите си. Неслучайно след смъртта ѝ Дали престава да рисува, спира и да живее — гасне в няма самота.

Изниква в паметта ми и една обикновена на пръв поглед французойка — Алина Шариго, незабележимата по поведение съпруга на Пиер Огюст Реноар, родила му и отгледала трима сина — красиви и талантливи, създавала до края на дните му неповторима атмосфера за живот и творчество. Наричал я „моята малка топчица“, защото била закръгленичка и „апетитна“, удивявал се на трайните ѝ чувства към него; след изостряне на артрита му, когато се наложило да се придвижва в инвалидна количка, Алина се превръща и в негова милосърдна сестра.

Любовта, оказва се, прави чудеса, защото тя стимулира най-доброто у всеки. Посегнах към белия лист след години изследователска работа, вече спокоен за обектите, които отново щях да рисувам с думи, дори и поради немаловажната подробност: навлизах във възрастта, когато на любовта човек гледа „отстрани“ — оттам винаги по-добре се вижда. (Нали не си ангажиран…) Имах и известен опит в портретуването — книгите ми „Приказки за разказвачи на приказки“ и „Забраненият дуел“, събрали мои интерпретации върху преживелици на именити белетристи и поети, бяха приети от читателите ми радушно. Но при онези разкази успехът до голяма степен се дължеше на „отстъпчивостта“ на истината за случилото се на всеки от героите ми пред илюзията за него — възможност да оцветявам, докато тук документалното ме заставяше да не напускам нито за миг неговата територия. Понякога добивах чувството, че ставам роб на фактите. В отделни моменти пък се питах: не изневерих ли на истината като позволих на фикцията да я замести тук-там в някоя житейска пауза? Връщах се към стотиците листа с нахвърляни бележки, за да проверявам дали не съм кривнал далеч от пътя. В повечето случаи установявах: истината за героите ми се беше сляла с измислицата на изследователите до такава степен, че за да се отдели, би трябвало да се изрязва със скалпел, т.е. да се умъртви. Вече знаех, че и човешката история е пълна с измислици, та уверено разполагах текста на своя вариант с утешението, че „заблудата поне блести повече от истинското“. (А и лицата от фотографиите не роптаеха.)