Същия следобед отново се явих при Ход и тренирах до момента, когато установих, че пръчката ми по някакъв мистериозен начин е удвоила теглото си. След това вечеря и ранно лягане, а на следващата сутрин вече бях в конюшнята при Бърич. Обучението изпълваше дните ми докрай и дори малкото свободно време, което понякога ми оставаше, бе посветено на изучаване на различни неща, свързани с тренировките. Един следобед открих в сандъка си не един или два, а цеди три ката нови дрехи, включително чорапи. Два от тях, изглежда, бяха предназначени за ежедневна употреба, но костюмът в синьо, с извезана на гърдите еленова глава, събуди възхищението ми. Бърич и останалите ратници носеха емблеми със скачащи елени на дрехите си, но само принцовете имаха извезани еленови глави. Моята обаче имаше червена резка, която минаваше диагонално през картинката.
— Това означава, че си незаконороден — обясни ми Бърич, когато го попитах. — Сиреч, че си от кралска кръв, но си копеле. Това е, за да си знаеш мястото. Смени го, ако не ти харесва. Сигурен съм, че кралят ще го одобри. Поискай друго име и нов герб.
— Друго име?
— Разбира се. Не е толкова сложно. Копелетата са рядкост в кралските фамилии, но не са чак такова изключение. Измисли си име и емблема и помоли краля…
— Какво име?
— Ами… каквото ти харесва. Ако искаш, и аз мога да ти помогна.
— Само че няма да е истинско.
— Защо? — попита той и ме погледна внимателно.
— Защото аз ще съм си го измислил. Такова име не може да е истинско.
— И какво предлагаш тогава?
Въздъхнах.
— Смятам, че кралят трябва да ми даде име. Или поне ти. А може би баща ми? Какво мислиш?
Бърич се намръщи.
— Ама че странни идеи имаш. Защо не опиташ сам? Все нещо ще ти хрумне.
— Като Фиц например — рекох подигравателно и Бърич стисна ядосано челюсти.
— Я ми помогни да оправя седлото — рече след малко той.
Отнесохме го при тезгяха и той се зае да го поправя.
— Копелетата не са чак такава рядкост — отбелязах аз. — В града родителите им дават имена.
— Така е, в града копелетата не са рядкост — съгласи се Бърич. — Войниците и моряците имат нужда от разтуха. Но не и благородниците. Какво би си помислил за мен, ако всяка вечер си водех жена в стаята? Любовта е хубаво нещо, стига да не се превръща в търговия. Помня, в Бинг, търговците извеждаха на пазара млади момичета и ги продаваха редом с конете и кокошките. А децата, които се раждаха, нямаха много повече освен имената си. Дори и някое от момичетата да се омъжи, то не се разделя така лесно с навиците си. Знаеш ли, ако някога срещна жена за мен, ще й дам да разбере, че друга няма да търся. И нека децата й да бъдат мои.
Той сведе глава и потъна в мълчание.
— А как е станало с баща ми? — попитах не след дълго.
— Не зная, момче — отвърна уморено той. — Не зная. Тогава беше млад, едва двайсетгодишен. Далеч от къщи, натоварен с трудна задача. Това не са нито причини, нито извинения. Но е почти всичко, което аз и ти ще узнаем.
За което беше прав.
Животът ми продължи да следва своя нов установен ред. Имаше вечери, които прекарвах в конюшнята в компанията на Бърич, и други — в Голямата зала, с пътуващи менестрели и поредното куклено представление. Понякога, макар и рядко, успявах да се измъкна в града, но това означаваше, че на следващия ден ще трябва да се боря с последиците от недоспиването. Следобедите бяха посветени на моята наставничка по фехтовка. Узнах също така, че това били летни занимания, а зимните щели да бъдат посветени на хартията и перото. Ала въпреки напрегнатата програма се чувствах самотен.
Самота.
Застигаше ме всяка вечер, когато се опитвах да заспя в голямото си легло. Долу, в стаята на Бърич над конюшните, сънищата ми се смесваха с тези на животните, а когато нощем се будех, лежах заслушан в пръхтенето им или в похъркването на Бърич. Но тук, изолиран зад дебелите каменни стени, оставах насаме с онези кошмарни, страшни съновидения, които са неотменна част от живота на хората. Понякога лежах и си мислех за баща ми и майка ми и за лекотата, с която ме бяха прогонили от живота си. Чудех се какво ли ще стане с мен, когато порасна, а крал Умен умре. Понякога се питах дали Моли и Кери се сещат за мен, или са приели внезапното ми изчезване за нещо естествено и нормално. Но най-често се борех със самотата, защото в цялата тази голяма и многолюдна крепост нямах нито един приятел. Не чувствах близък никого, освен животните, но Бърич ми бе забранил да общувам мислено с тях.