— Хайде стига вече — предупреди ме той. — Това не е занимание за човек. А и няма да реши проблемите в главата ти. Върни кутрето на майка му.
Така и направих, макар и с известна неохота, въпреки че не бях съвсем сигурен в думите на Бърич. Струваше ми се, че едно докосване до топлия и чист свят на кутрето ще ми възвърне поне частица от изгубените сили.
Тази вечер Бърич ме заведе във войнишката столова, където маниерите бяха непосредствени, а разговорите — грубовати. Беше ми много по-приятно, отколкото в залата, макар че никой не ми поднасяше храна. Бърич гледаше дали се храня, а след това двамата приседнахме на стълбището пред вратата. Аз пих бира и вино и за пръв път той ме окуражаваше да продължавам. Не след дълго готвачката намина да ни види и се скара на Бърич, че позволява на едно малко момче да свиква с алкохола, но си спечели един от онези погледи, с които бях запомнил Бърич през първите дни от запознанството ни, и бързо се махна.
Тази вечер той ме отведе до стаята, помогна ми да се съблека, след това ме нагласи в леглото и метна завивките върху мен.
— Спи сега, а утре ще правим същото. И така нататък, докато не се оправиш и ме прогониш онова, което те яде отвътре.
После духна свещта и излезе. Главата ми се въртеше, а тялото ме болеше от упорната работа. Но въпреки това не можех да заспя. Вместо това заплаках. Алкохолът бе отпуснал нервите ми и аз оставих сълзите да се стичат по бузите ми. Усетих как всичко, което съм стискал в себе си, тръгва навън като неудържима лавина и се разревах с цяло гърло, толкова силно, че не след дълго не можех да дишам. Сигурно съм изплакал всички сълзи, които бях събирал в себе си, откакто майка ми и баща ми се бяха отказали от мен.
— Сам! — отрониха устните ми и изведнъж почувствах, че нечии ръце ме прегръщат и ме стискат здраво.
Сенч ме държеше в прегръдката си и ме полюшваше, сякаш бях бебе. Дори в мрака можех да позная костеливите му ръце и миризмата на билки. Още невярващ, аз се вкопчих в него и отново заплаках, докато не прегракнах и от устата ми не можеше да излезе нито звук.
— Ти беше прав — повтаряше той и галеше косата ми. — Ти беше прав. Това, което исках от теб, не беше правилно и ти не сбърка, като ми отказа. Повече няма да те подлагам на това изпитание. Не и аз. — И когато най-сетне се успокоих, излезе за малко и ми донесе чаша с топла ароматна напитка, почти безвкусна като вода. Опря чашата в устните ми и аз изпих съдържанието й, без да задавам въпроси. След това се отпуснах и заспах. Дори не помня кога Сенч е излязъл от стаята.
Събудих се на сутринта и се представих на Бърич, след като си похапнах здравата. Този ден всичко ми се удаваше лесно и не можех да разбера защо Бърич е станал с кисело настроение и главобол. Само веднъж го чух да мърмори нещо като „и ти като баща ти не знаеш що е махмурлук“, след което бях освободен по-рано, с троснатата забележка да вървя да си свиркам някъде другаде. След три дни бях повикан при крал Умен. Вече беше облечен и на масичката пред него беше сервирана закуска, с прибори за двама. Щом се появих, той отпрати прислугата и ми нареди да седна. Настаних се на столчето срещу него и без да ме пита дали съм гладен, кралят ми оказа невъобразимата чест да ми сервира със собствените си ръце. Бях толкова развълнуван от неочакваната му постъпка, че се хранех с огромна неохота. Кралят говореше за различни вкусни ястия и не каза нито дума за нашата сделка и взаимните обещания във вярност. Когато видя, че съм приключил със закуската, той също побутна чинията си встрани и каза с видимо неудобство.
— Идеята беше моя. — Каза го почти сърдито. — Не беше негова. Той въобще не я одобряваше. Аз настоях. Не можех да рискувам, дори с теб. Но му обещах, че ще узнаеш истината от моите уста. Обещах му също повече да не искам подобни неща от него. Ти също имаш кралската ми дума.
И махна с ръка в знак, че мога да си вървя. Изправих се бавно и в същия миг взех сребърния гравиран нож, който той използваше за белене на плодове. Погледнах краля право в очите и същевременно пуснах ножа в ръкава си. Кралят се облещи, но не каза нито дума.