Елена Звездная - Академия на проклятията: Тайните понякога са
смъртоносни Урок трети
Превод — Кристина Мешулам
— Адептка Риате — леко вибриращият глас на главата на нашето учебно заведение
караше нещо дълбоко вътре в теб да тръпне, впрочем, от гласа му сега и стъклата на
прозорците зазвъняха, — жадувам да чуя обясненията ви!
Магистърът на Тъмното изкуство, племенникът на императора, Първият меч на
империята, членът на ордена на Безсмъртните, самият велик лорд Риан Тьер беше
съсредоточил върху мен втренчения поглед на черните си, като самото Тъмно изкуство, очи.
И той изобщо не жадуваше моите обяснения, той просто ги изискваше.
Мислено споменавайки Бездната, аз се опитах поне някак да се оправдая:
— Така… се получи — да, с оправданията на мен винаги лошо ми се беше получавало.
Вратата се отвори и се блъсна в стената. Лорд-директорът стремително се обърна,
насочвайки пълният си с гняв поглед към самоубиеца, който явно не беше наясно със
собствения си стремеж да се прости с живота. Селският ковач — грамадно мъжище с
рамене, които не минаваха през вратата, с орки в родословието и квадратна челюст, издържа
с достойнство погледа на магистъра, а след това изгъргори:
— Да ме извинявате, уважаеми преподавател и господин директор, ама не е прилично да
оставате насаме с моята годеница.
Майстор Горт, доколкото ми беше известно от разказите на леля ми, извивал подкови с
ръце и чисто сам ковал даже двуръчни мечове, но нещо ми подсказваше, че сега самият него
ще го извият на геврек.
— Твоята годеница? — със зловещ тон уточни магистърът.
И обръщайки се с гръб към мен напълно и абсолютно посвети вниманието си на
нещастния Горт.
— Моята! — ковачът явно не се чувстваше нещастен, той и на лов за рвар ходел с голи
ръце, както ми беше разказала все същата тази леля Руи.
Лорд Тьер се усмихна, а след това спокойно и даже ласкаво произнесе:
— Ще ти дам един съвет, юначе — повече никога не смей дори да гледаш към нея.
„Юнакът” разтегна устни в крива усмивка, демонстрирайки липсата на няколко зъба,
раздвижи си раменете и врата, нави си ръкавите и посъветва:
— Ти, тва, лицето си пази, щото да не зема зурлата ти столична да я намачкам като за в
Бездната — и се хвърли към лорд-директора.
Риан не си позволи да бъде въвлечен в сбиване в мое присъствие. Мълчешком хвана
ковача за врата, мълчешком повдигна цялото му тежко туловище и така, с изпъната ръка го
изнесе от скромната ми спалня.
След това, по стълбите се разнесоха леките му, дори с такава тежест в ръце, стъпки,
виковете на събралия се в нашата обща стая народ, а там имаше поне четирийсет човека, а
след това скръцна входната врата.
Звуците на ударите лошо се чуваха сред шума на снежната виелица, хриповете на ковача,
също, но когато той започна да моли за пощада и да се кълне в Бездната никога повече да не
поглежда към мен, това явно го чуха всички.
Не издържах, и приближавайки се към прозореца, видях как ковачът Горт пълзешком се
измъква от нашия двор, а магистърът, сваляйки ръкавиците си, се връща към нашата къща.
Аз се отдръпнах рязко от прозореца, когато чух скърцането на входната вратата, през
която беше влязъл Тьер и вече чаках, че той отново ще се качи при мен, но в този момент се
раздаде гръмогласен рев, разтърсил до основи дома ни:
— Дея! Слез тук, бъди така любезна.
Нервно преглъщайки, аз… останах да стоя насред стаята. Точно до повторното:
— Дея!
И какво щях да му кажа? Какво можех да му кажа? И как щях да го обяснявам пред
всички, които бяха долу? Че се бях съгласила на този фарс от жалост, а мен просто ме бяха
използвали? Ами че то, ако разкажех всичко както си беше, не само Риан, а и тате ще се
завтече да се разправя с ковача… и с леля Руи също. Аз така или иначе щях да се откажа —
утре, пред всички, но кой можеше да знае, че магистърът ще се появи изневиделица не на
петия, а на третия ден от пристигането ми…
Изобщо, трябваше да си призная, че това пътуване още от самото начало започна не така,
както би трябвало. Първо, баба Дора, майката на баща ми, не си беше у дома във Вилра. Още
тогава ме бяха накарали да застана нащрек думите на съседката й, която ми прошепна, че
баба ми е отишла на семеен съвет. Само дето не й бях придала значение, а би трябвало.
После се беше случило нещо още по-странно — чичо със семейството му, също не си бяха
вкъщи! Не, не ни се беше наложило да спим в страноприемницата, нас с охраната с радост ни
беше приютила тъщата на чичо, много мила руддака, която и след смъртта на мъжа си, беше